 Преди двадесет години На моя син Владимир И днес още е жив образът на миналото в моето въображение. И сега, както преди толкова години, видението на нощна Варна ме облива с своята тайнствена светлина. Но тогава бяха години на мир и спокойствие. Въздуха не трептеше от конвулсиите на едно бурно време, нито в тишината звучаха дивите и чужди звуци на необуздания нахалник “Джаз-банда”. Морската градина си е същата, тя пак гъмжи от хиляди посетители, може би повече отколкото сега. В нея се разлива миризма на хиляди мили и нежни цветенца, които любовно се вглеждат в очите на уталожените от дневния труд граждани. И при все това няма тая блъсканица, няма тоя гмеж, който е удивителен за провинциалиста и който Ви втълпява в съзнанието, че сте съвременник на едно шумно, пенливо време. Музиката свири. Разнасят се ония нежни и сладки звуци на стари, известни мелодии, навеващи тъгата по загубеното щастие и несбъдната любов, ония хубави мелодии, които само миналото може да пази като светиня! Хубавите испански серенади и тъжни руски романси! “Златна котва”, “Грозд” – ветерана “Грозд”, “Рига”, веселата и славна “Рига”, “Хаберман” с незабравимите “Вули” и “Вид”, най-после театър “Борис”, гдето Где са ония добри хора, които оставиха незаличими спомени в поколението от онова време? Где е Катинка, звездата от Варна, която с своята хубава игра и добродушие будеше възхищение у всички? Где е Гуаско, оня Гуаско, за когото днешните варненци и днешната младеж нищо не знае Гуаско, това бе героя на деня, това бе фигурата, която будеше възторга и лицето, което печелеше аплодисментите на ония “чужденци” – българи, които станаха родни братя по-после толкова, че Гуаско, когото видех последен път в Одеса през 1914 год. заяви с искрена тъга: “България ли? Тя е моето истинско отечество!” Ами Вули и Видо, тия веселяци и бохеми, които никой не можа да замести и достигне в изкуството им – да бъдат добри деца на земята и весели другари в тъжни минути? По булевард “Сливница” са пантеона, биоскопите, бащите на днешните кина, панорамите. Цирковете са пък пред мъжката гимназия, на площада, гдето сега е малката градина. Онова, което е останало незаличимо в паметта от онова време, това са умирающия Петьофи и убийството на Драга и Александър в Белград в пантеон и панорамата. Едното е величие, другото ужас. Но нека се забележи, че публиката бързаше да извърне поглед от тях. Тя не се възхищаваше от такива прелести, както днес младежта ръкоплеска на кое и да е убийство. После “Илинденското възстание” в панорама “Универсал”! Оная епопея, която сияеше в своето величие и възбуждаше толкова светли надежди! Ето и менажерията, от гдето се чуват сърдите звуци на някой лъв, ето и панорамата, гдето ще видите прелестите на Индия, Мадагаскар, Порт-Артур, който скара толкова добри приятели и който и до сега не е паднал, ето магнета Нептуна, която плава в въздуха, ето, ето!… Буйна и весела бе Варна тогава, без прах и комари. Нейната хубост бе безгрижието, което владее душите и сърдцата, нейната красота бе сигурността, че утрешния деня не ви чака никаква тревожна изненада, а хубавото и светло слънце на мира и благословения труд. Увий, оная хубава и скъпа Варна от преди двадесет години никога не ще видим вече! Никога! Как смъртна е болката по онова, което никога вече не ще се върне! Василев, Добрин. Преди двадесет години:На моя син Владимир./ Добрин Василев // Варненска поща, VІІІ, N 1997, // 2 авг. 1925 , с.2. |