 Дълга разкривена сляпа улица, от която от средата се разширява, а в дъното, пред нашата къща, е тясна. Татко сам е строил дома си по пирински образец; двуетажна паянтова сграда, на юг широчка и надвесена над мъничек двор, а на север тясна, с наведен балкон към сляпата уличка. Нашето дворче на изток се ограждаше с нисък дувар от кирпичи, през които се гледаше в обширния двор на Дякоолу с високи черничеви дървета, с хубава градина - лехи от лалета и зюмбюли. Имаше в тоя двор и кичести овощни дръвчета, между които бе екзотичният финап с големи бодли и дребни и вкусни плодове. Те се препоръчваха против кашлица, но не успяваха да узреят, ние малолетните палавчета в махалата ги излапвахме още зелени. Същото ставаше и с двете смокви в тоя двор на Дякоолу, плодовете на които наистина бяха сладки и щом малко омекнеха. В тоя двор имаше и своенравен кладенец: през пролетта водите му се издигаха до отвора, а през лятото спадаха дълбоко и служеха за истудяване на дини. Имаше и още нещо знаменито в двора на Дякоолу: стволест бъз, клоните на който стърчаха като дълги бодли защото ние палавниците ги чупехме, щом узрееха дините и си правехме "патлаци"; стреляхме с патрони от динени кори. Какво удоволствие беше: натискаме бавно шомполът на патлака , най-после той гръмне и патронът от динена кора олуча дънерът на голямата черница1 ...................... Някога мястото на днешната девическа гимназия и на квартала южно от нея се заемаше от безкрайна турска казарма "Къшла" Тази казарма делеше новата част на града "Ени махле" от стария град. Частта "Ени махле" беше заселен изщяло със кримски татари, изгонени от Русия. Нашата сляпа уличка беше в стария град не далеч от казармите. И аз от най-ранното си детинство слушах по цели дни турските войнишки тръби. Но но те не са оставили нищо в душата ми. А не беше така с морето. Слушах страшния вой и на съне. А навремени, когато той станеше ужасен, събуждах се усмихнат, протягах се самодоволно и шепнех "Брей, че бучи! Това се вика море! Така го обичам!" Разбира се това бяха само сънни възторзи. Когато за първи път се откъснах от родния бряг - за цели 5 месеци! - та на връщане се спрях на "Дикили Ташлар", погледнах далечното необятно синьо огледало и заплаках като дете. Наистина, не мога да си представя, как може да не се обича морето, напр. заран при изгрев, или след обед - разиграно в тиха сласт или вечер при лунна нощ, когато е влюбено и е тъй любимо, както може да бъде само от родените на брега му.2 1Страшимиров, Антон. Български черноморски бряг. // Страшимиров, Антон. Съчинения. Т. 7. Пътеписи. Очерци. Статии. София, 1963, с. 7-73. 2Страшимиров, Антон. Като да е сън : Спомени на варненец / Антон Страшимиров. // В а р н. в е с т н и к, N 50, 10-16 дек. 2004, с. 17-18. |