Варна излиза от мъглата

Преди две седмици бях във Варна. Сега градът е друг. Неговият тъй нежен образ, облечен в слънчеви одежди, загледан в тихото огледало на водния безкрай - оня образ, който познаваме от лятото е заменен с друг непонятен, разчорлен вид, където мъглите изригват подобно гейзери по улиците.

Или може би и Варна, както всичко що е човешко, прилича на Януса - богът с две лица, еднакво печален и радостен ?
Какво сложно познание е да споделиш всичките настроения на един град. Те са всъщност незабравими, защото са колкото миговете по брой.

Мъглите превръщат Варна в декор, като ония тайнствени пристанища, които сме виждали на филм, и в които мъглата е част от действието. Наистина февруарската крайморска мъгла крие нещо филмово поне това, че предава на града недействителни отсенки. Ръбовете на улиците изникват отведнъж из сивината - същински корабни носове, а върху хората е легнала някаква пресята светлина, сякаш те фосфоресцират. Тези живи фосфоренции, които се движат по улиците, ту бързо, ту бавно, разминават се, спират се тук-там, и образуват купчинки светлина. Не знам защо ги обличат в празничност. Иска ми се като мене те да са лишени от грижи в тоя миг да са съставки от действието на нережисиран филм, или по право - от бездействието му, моето бездействие.

Чудеса на бездействието. Чудеса на волността, която избира само това действие, що и харесва, която има предимството изобщо да избира.

Чудеса на една проста промяна на обстановката. Тук аз почувствувах още веднъж как може да одухотвори света едно, макар и скромно бягство от делничността един излет безразлично где.

---

Болгар, Боян. Обичани предели : Втора книга за родината / Боян Болгар . - София : Перун, 1943, с. 4.