Варна и Варненци > Варна през погледа на писателите >
Страшимиров, Антон

...

Красотата побеждава всичко – дори най-големия бъбривец, – но... когато човек е сит.

А ние бяхме гладни.

И озъртахме се, влизайки в манастирския двор. Той е обрасъл с висока сочна трева; сред нея се гизди нова малка каменна черквица; зад нея е зинал нейният първообраз – една стара и попукана черквица. Калугерите се убедили, че е непоправима, та са я напуснали и са си изградили нова. Георги е възхитен това, макар че очите му алчно дирят човешки образ, който да ни посрещне.

     – Тук трябва да има умни хора – говори той и се озърта, – ето ви в този Божи храм доказателство, че старостта гази и черквите, гаси и светийския ореол! И това доказателство ни го дава един манастир! Не, братя, отсега нататък обявявам за лъжа твърдението, че черковното расо е емблема на консерватизма, защото ето ви тука едни калугери, които са по-радикални от нашите политически партии: те са запустили дори черквата си поради старост, а нашите партии все още не зарязват изкуфели шефове. Но де е игуменът бе?

Южната и западната част на манастирския двор са лозе и стара зидана ограда, а северната и източната страна са заети от ниските манастирски стаи. Пред тях се простира широка стряха и пази открит коридор. Само в дъното, където се пресичат в прав ъгъл двата реда стаи, се открива кръгъл коридор, който води в тъмната голяма врата. Из там се показа насреща ни игуменът – един в посивяло расо висок, тънконос грък. Той ме позна, излезе на двора и ни посрещна с вечната си гръцка усмивка. Помолих го да заведе гостите в "салона", а аз благоговейно се отбих в черквицата. Чувствувах, че ме следят зачудените погледи на другарите ми, но не се извръщах. Скрих се в черквицата, проследих ги, докато се изгубиха в тъмната голяма порта пред кръглия коридор, и отърчах след тях: уверен бях, че ще ги опияня, защото изненадата, която им готвех, би пробудила живот и у мъртъвците.

Бяхме изморени и гладни бяхме, но, повторно твърдя, аз съм убеден, че и смъртта би отстъпила за малко от жертвата си, стига тя внезапно да бъде въведена тук...

И отърчах, влязох в голямата врата и се вслушах из тъмнината надясно. Там бе мъртво мълчание.

Бях победил. И тържествено отворих, пристъпих... ослепен.

Да, защото не вярвам нейде по света някое човешко жилище да се осветлява тъй, както се осветлява стъкленият салон на Еминския манастир.

А ние тук бяхме в един стъклен салон.

Едно примитивно палатче, с една стъклена стена, обърната на изток инадвесена над морето, върху един безмерен яр.

Една фантазия над море... Само безрадостен отшелник, забягал от суетния свят, е могъл да устрои такъв дивен приют на уединението, като тоя тук.

Морето е прояло страшния яр под манастира и брегът се не види: параходите порят сините бездни току под яра и под стъклената стена на манастира.

И пътниците дигат глава, чудят се на надникналия върху тях в страшна тишина манастир и размахват кърпи. А уединените отшелници нижат божигробски броеници, климат с глава на пътниците, усмихват се въздържано и –

И къпят се в небесно сияние.

Защото то не е светлина в тоя салон: сияние е. Слънцето от модри небеса не припича тук – морето сякаш му граби силата; в сините долу води грее друго слънце – треперливо отражение на цялата дневна светлина. Така небето и морето с две слънца сред син лазур пълнят тоя стъклен салон със сияние, което ослепява очите и прониква в цялото същество на човека, обхваща му сърцето и му озарява душата.

     – Бе, брате! – посрещна ме Георги, слисан до унилост, и завлече ме до стъклената стена, застиска ми ръцете.

Мисля, че той беше доволен: туй тук вече можеше да се нарече "нос на Стара планина"...

Младостта е крилата – отлита... Но все пак поне през едно късо време тя е наша и е в нас. Не тъй е с прекрасното: то е вечно, безсмъртно е, но не е наше и не е в нас; то не е изцяло дори и в нашата младост – не: то е около нас, във вселената – по гори и поля, по планини и долини, по реки иморета, в небето и в ефирите. Животът ни само се заражда в това прекрасно и сякаш дири да го изрази в нашата младост, която като сама хубост неспокойно се стреми към хубавото.

Ние олицетворяваме прекрасното преди всичко в едни лазурни очи, в един цветущ образ, в една светла душа и му се покланяме. Почваме да дирим лунната нощ, небесната синева, майските цветя. От всичко туй си създаваме един безсмъртен образ, един идеал, комуто се кланяме със сляпа вяра иликомуто служим с фанатизъм до самопожертвуване.