Варна и Варненци > Варна през погледа на писателите >
Страшимиров, Антон

Дълга разкривена сляпа улица, от която от средата се разширява, а в дъното, пред нашата къща, е тясна. Татко сам е строил дома си по пирински образец; двуетажна паянтова сграда, на юг широчка и надвесена над мъничек двор, а на север тясна, с наведен балкон към сляпата уличка. Нашето дворче на изток се ограждаше с нисък дувар от кирпичи, през които се гледаше в обширния двор на Дякоолу с високи черничеви дървета, с хубава градина - лехи от лалета и зюмбюли. Имаше в тоя двор и кичести овощни дръвчета, между които бе екзотичният финап с големи бодли и дребни и вкусни плодове. Те се препоръчваха против кашлица, но не успяваха да узреят, ние малолетните палавчета в махалата ги излапвахме още зелени. Същото ставаше и с двете смокви в тоя двор на дякоолу, плодовете на които наисина бяха сладки и щом малко омекнеха. В тоя двор имаше и своенравен кладенец: през пролетта водите му се издигаха до отвора, а през лятото спадаха дълбоко и служеха за истудяване на дини. Имаше и още нещо знаменито в двора на Дякоолу: стволест бъз, клоните на който стърчаха като дълги бодли защото ние палавниците ги чупехме, щом узрееха дините и си правехме "патлаци"; стреляхме с патрони от динени кори. Какво удоволствие беше: натискаме бавно шомполът на патлака , най-после той гръмне и патронът от динена кора олуча дънерът на голямата черница!

Едно тясно "сокаче" водеше от нашето дворче към южните ни съседи-арменци. Те живееха по затворено,бяха богати, арменецът беше "праматарин". Но аз успявах да проникна в техния двор. Той беше ограден с високи зидове, а самата градина с "пармаклъци" (стобор от редица тънки дъски).Аз прониквах в тоя двор не само за многото хубави цветя в градината, а за живото цвете в него - дъщерята на арменеца. Тя вече момуваше, беше 15-16 годишна, а вече имаше такива цветисти бузи, че в нашата махала говореха, че били "панджар". Не знаех какво значеше панджар, но знам, че хубавата арменка ме галеше много - мен 5 годишния Ромео и аз веднъж казах на майка си че когато порасна ще се оженя за Майрам. После цялата махала ми си смееше за това но на мен не ми беше до смях.

Висок дъсчен стобор делеше нашето дворче от Парушеви на запад. У тези хора нямаше градина защото имаха крави. Къщата беше обширна: ред ниски паянтови сгради, които свършваха с висока паянтова двуетажна къща. Ниските стаи Парушеви даваха под наем, а сами живееха в високата къща. Майката на Парушеви, пословична в махалата със своето скъперничество говореше български, но децата бяха погагаузчени. Под високата къща на Парушеви имаше "сокаче", което извеждаше в обширен двор с много къщи. В един от тях живееха Кизови(арменци), а в другия млад турчин с булата си. На тая бедна була се случи това неблагополучие отишла веднъж там дето и царят ходи пеша гнилите дъски се срутили и булата почнала да пищи. Турчинът не си бил у дома, отърчали арменките и нали са жени и те почнали да пищят. Дошъл мъж-арменец и спасил булата. Уви щом турчинът узнал, какво е станало веднага натирил булата си, защото арменеца и видял лицето докато я спасявял... Кога ще да е било това? Останало ми е в паметта като лош сън.

На север от нас се откриваше навесен изглед. Дъното на сляпата улица, току под нашето наведено балконче, беше вечно зелена бара, по която ние пущахме книжни лодки. Тая бара допираше висок стобор само от черни тръни в които гъмжеха ято врабчета. Как се не мъчехме да ги ловим и с лепилни пръчки и с керемидени "капани"... Но нищо не помагаше! Нали самите врабчета се увираха и в самите ни нозе тук, та бяха станали по-хитри от нас.

Зад стобора от тръне се откриваше дълъг двор на най-голямата двуетажна къща по нашата сляпа уличка; старинна постройка с обширен чардак, зад които се редяха тъмни стаи. Тази къща току менеше стопаните си. По едно време тя бе купена от гръцко семейство-първото и последно в нашата част на града. Скоро обаче се разкри нещо неочаквано: бащата в това семейство бил... габровц! Взели го като невръстно дете варненски гърци, употребявали го като слуга, докато пораснал, после го оженили за гръцко момиче и го причислили към своя народ. И с право разбира се: бедния габровец беше забравил майчиния си език! Но види се старопланинския ек не е бил заглушен в сърцето и душата му. Освобождението на България заварило погърчения габровец със син левент момък. И в "елинското" семейство избухнала война. Левентът син се тъкмял да отплува за Елада, там да служи войник, а бащата отсякъл: в българската войска ще служиш - вулгарос иши(българин си). Ето тази семейна свада беше във своя разгар, когато гръцката челяд се яви на нашата уличка. Грамадната къща отначало кънтеше от викове и крясъци. А после почнаха и побоища: синът и майката немилостиво биеха бедния габровец, който се беше отметнал от гърцизма си. Всичко това свърши много трагично: една заран видяхме стария габровец да виси на греда сред обширния чердак на дома си, самообесил се.

.......................

Някога мястото на днешната девическа гимназия и на квартала южно от нея се заемаше от безкрайна турска казарма "Къшла" Тази казарма делеше новата част на града "Ени махле" от стария град.

Частта "Ени махле" беше заселен изщяло със кримски татари, изгонени от Русия. Нашата сляпа уличка беше в стария град не далеч от казармите. И аз от най-ранното си детинство слушах по цели дни турските войнишки тръби. Но но те не са оставили нищо в душата ми. А не беше така с морето. Слушах страшния вой и на съне. А навремени, когато той станеше ужасен, събуждах се усмихнат, протягах се самодоволно и шепнех "Брей, че бучи! Това се вика море! Така го обичам!" Разбира се това бяха само сънни възторзи. Когато за първи път се откъснах от родния бряг - за цели 5 месеци! - та на връщане се спрях на "Дикили Ташлар", погледнах далечното необятно синьо огледало и заплаках като дете.
Наистина, не мога да си представя, как може да не се обича морето, напр. заран при изгрев, или след обед - разиграно в тиха сласт или вечер при лунна нощ, когато е влюбено и е тъй любимо, както може да бъде само от родените на брега му.