Варна и Варненци > Варна през погледа на писателите >
Славейков, Петко Р.

Врекох ви ся да ви пиша, обичам да стоя на думата си и затуй ви пращам настоящето си. То не съдържа нито важни събития, нито някои общополезни сведения, но все пак може да занимае тези от читателите, които ся интересуват от каквито и да са пътни бележки за нашите места. И тъй нека ви кажа първо за мене си.

Тръгнах в понеделник, както знаете, с французский параход с намерение и надежда да стигна във вторник във Варна, но времето, което ся види, че твърде малко го било грижа за моите намерения и надежди, направи ме да остана два дни на Въспорското устие¹ между Белий Цариград и Черното море, без да ми даде поне разтухата да мога и там, дето стоя, да ся наслаждавам на красивите брегове на Европа и Азия, сближени природно преди години тъй, както днес нравствено искат да ги сближат. Непресяквано валящия дъжд и неутихно дующият вятър ме държаха под затвор в камарата, която от злочестината на болезненото състояние на джоба ми не беше ни вторий клас, ни първи, но от класът на кораберните стаи, дето между четиринадесет легла в една от четиринадесет педи ниска и тясна стая петнадесетий аз всред димът на тютюна и смрадът на духовете и нечистотата и шеметът от плакнатието на корабът правя своите току-кажи безсвязни и безтълковни размишления, които ся мержяеха неясно в замаяният ми мозък, както неясно ся представяха на замрачелите ми очи предметите в тъмната стая, в която ся намерих.

Шумът на вълните, блъскани в дървените, но твърди ребра на пароплувното ни корито, плесъкът на дъждът, бучението на вятъра правяха дива една гармония от грозната музика на разярената природа, музика, която колкото нощта напредваше, толкоз и тя по-гръмогласна биваше. И аз ща не ща, слушах я и ся ужасявах (за да не кажа насладжавах ся) две нощи наред, в които сънът неумолимо бягаше от стегналите ми за него очи. Бях принуден да дремя, а не да заспивам, но в просъница час по час, като ся уничах около си, стаята, в която ся намирах, ми се представяше ту като вертеп разбойнически с онуй мъждиво кандило и 13-те четиринадесет мрачни, черни прибледнели и нечисти фигури, ту като като едно от подземните онези жилища, толкоз грозно измислени от изобретателната фантазия на някои калугери за стреснувание на грешниците.

Дали ще би в ад по-жестоко от тях, ся питах аз, измъчван от задуха, дим, смрад, теснота и още нещо, подобно на червеи. Но при излизането ми навън първият поглед на тези, които, още по-бедни от мене, оставаха изложени на дъждът и на студеният вятър, измокрени и под мишци стояха свити на кълбо, скостени от студ, без да мръднат освен зъбите им, които чутом дрънкаха, даде ми да разумея, че състоянието на тези, които бяха извън моят ад, беше по-непоносимо и че аз трябваше да оценявам по-добре несносното си прибежище. Несносно наистина, но не вечно, защото скоро му видях краят.

Намусеното небе ся поразведри, дъждът посякна, вятърът потихна, намръщеното чело на своенравната черноморска пъчина ся позаравни, зашаваха кораберите, задими ся параходното димлище, затътнаха котлите, зацапаха перките на колелетата и параходът привечер ни понесе към Варна, дето ся извезохме в четвъртък сутринта.

Варна е, както знаете, първото и главно пристанище Черноморско и един от немаловажните градове на Дунавский вилает, дето преобразованията в османската държава обикновено ся земат за най-напреднали. Две години и половина аз не съм бил в тези страни, а много бях слушал и чел за улучшенията в това вилаятско правление и любопитен бях да видя следствията на тези улучшения, затуй и с напрегнато внимание сматрях на всичко, що виждах, че ставаше. Но за пръв път, да ви кажа, не съгледвах нищо таквоз, по което да бяха заличали колко-годе прословутите улучшения. Същата карантинска и митарствена нереда, както и преди три години, де хлабава и немърлива, доколкото не трябва, де пък произволна, призирна и строго взискателна повече, отколкото трябва. Същата грубост и жестокост в обходата на простите чиновници към по-простите пътници, защото те са горките, които са най-вече изложени на каприциозният произвол на местната правителствена власт. Имаше с нас таквиз, които по високите и разлатите им гугли ги земат за европейци, те, щом излязоха от парахода, отправиха ся свободно на железницата, а ний, червенокапците и рунтавокалпаклиите, останахме на гюмрюка², дето и след показванието на гюмрюкчките ни тескерета³ и сандъците ни ся държаха отворени, и работите ни ся подробно разгледваха и тъй забавно, щото даваха твърде добре да ся разбере целта на тази взискателност. Запознат от време с този обичай, за да избавя нещата си от изквасвание, аз направих да блесне в ръката ми половин бяло меджидие, сандъкът ми ся завчас като по чудо затвори, но и половината меджидие чудесно отлетя от мене за всегда. Не ся чудете обаче на това, то е една от редовните работи, и варненските митарствени прислужници, ако и по-малко груби от цариградските, в обходата си не са никак по-долни във вещинството на службата си, знаят си работата и не я държат на ихмал. Доказателство на това е, че в Цариград, като платох 60 пари за гюмрюк (примерно казувам), дадох дванайсет гроша и половина бакшиш, а тука, като не платих гюмрюк ни една пара, дадох единадесет гр[оша] бакшиш. Остана убо да видим по-навътре във вилаята как ще ся минем по тази част и да съдим за успехът на улучшенията в преобразованията. Сега нека ви кажа нещо и за попътнищата. Пътните ни тескерета ги прибираше на скелята едно заптие, което в приветливостта и вежливостта в обходата си към тези, що ги поменах, по гуглите за европейци земани, не оставаше назад ни от английски джентлиман, но което мени и език, и начин, щом ся представихме ний пред него, аз даже, който имах злочестината да не мога тъй скоро да му подам тескерето си, бях честит да чуя често чуваното онуй, но редко печатаното прилагателно. Нищо обаче от това. "Дума дупка не прави" е изработената сентенция на страдателната народна философия. Тескеретата ни ся зеха и ний отидохме на ханът, а те на конакът.

Рекох ви, че ся извезохме на Варна в четвъртък, този ден беше Арифе гюню, т.е. предпразнество на Курбан байрама. А железният път щеше да тръгне в петък сутринта, часът на два по турски. Конакът и особено тескерджийницата обикновено ся отваряла по три или по четири, а сега като байрам можеше и да ся не отвори, затова пътниците по умното забелязване на ханджията трябваше да помислят още този ден за подписването на тескеретата си. Станахме убо до 20 – 30 души и отидохме с ханджията на конакът, часът беше 5 – 6, но тескереджията го нямаше. Чакахме около един час, но той ся не вести; ханджията, человек опитен и радив, намери средство да съобщи това на пашата и тутакси две-три заптиета ся отправиха на разни страни и след малко ето и тескерджията дойде. Но друга пречка ся представи сега, нямаше пък мюфетишина.⁴ Мюфетишите са нови чиновници, въведени в служба при устроението на вилаетите. Тяхното служение подробно не ми е известно, но тука сега неговото присъствие ся изискуваше да прегледа всякого едного от пътниците в лицето, да ги разпита за имената им и после да им даде една пусулка⁵ за уверение, че е мюфетишиван пътникът и тескерето му може да ся подпише.

Тук мюфетишин, там мюфетишин, няма го. Ний принуждавахме ханджията да излезе пак да каже на пашата, но той ся отказуваше, моляхме ся на тескерджията да прати да го потърси, но той като ся подсмиваше на нетърпението, стоеше в одаята си в бездействие и невъзмутимо хладнокръвие спрямо нашите досаждания. Най-после ханджията сполучи да узнае, че очакваният мюфетишин бил на хамам.⁶ Упътвахме ся прочее от конакът, та на хамамът.

Досадно наистина бе и за мене, както и за всичките ми другари това неволно и неправилно разходжание за подписване на тескеретата си, но с тази досада можахме да изкупим присъствието си на следующата смешна и куриозна сцена. Във външната зала на банята ний предстанахме пред Мюфетиш ефенди, който излеврен на дебел дюшек, обвит в пещемали и в бели просопи, благоволи да ни привика при себе си един по един, да ни прегледа и разпита, след която операция заръча да чакаме една четвърт от час, и тъй да ся сподобим с необходимата пусулка, подписвание на тескеретата ни.

Не знам, ако вам ви ся е случвало нещо таквози, но мене ми ся видя твърде забавна тая сцена. Не ви я съобщавам обаче, за да ся смеете и ви, но да я обнародвате и то не за похула, а за поправа.

     ¹ Босфора
     ² митница
     ³ паспорт
     ⁴ митнически служител
     ⁵ документ
     ⁶ баня