Варна и Варненци > Варна през погледа на пътешествениците >
От Русчук до Варна

В центъра на Варна, като единият край опира до сградата на Варненския театър е улица "Кръстьо Мирски". Там е бил домът на Кръстьо Иванов Мирски - кмет на Варна, нар. представител и обществен деец, един от основателите на Варненската книжевна дружина - първото обществено сдружение след Освобождението във Варна, създадено в подкрепа на духовността. Виден спомоществовател и дарител той оставя на варненци голяма част от книжното си богатство.

"Из книгите на Кръстьо Мирски" - гласи ръкописна бележка от 1878 г. положена на гърба на титулната страница на "Живописное Путешествие по европейской и азиатской Турции и в Южно-славянские страны: Румынию, Сербию, Боснию, Болгарию, Герцоговину и Черногорию, с подробным описанием: нравов, характеров, обичаев, законов, правления, войн, торгових сношений, духовных обрядов и характеристических сцен их жителей", излязло под перото на Литьл Бой, издадена в Москва, 1878. Въпреки че, остава неясно кой се крие под този псевдоним живо написания текст ни връща към живота и нравите, преди 1878 г в европейска Турция.

Глава ХХХVIII "От Русчук до Варна" е посветена на пътуването с първата железопътна линия Русе - Варна. "Eдно необикновено" според автора преживяване. Поглед към "българските места", преди да започне градежа на Нова България от "строителите й".

От Русчук до Варна

"Най-важното е да си напишете завещание", казваха ми мои приятели в Белград, ако ще тръгвате по железницата от Русчук за Варна.

По-късно в Букурещ, като разпитвах за опасностите на пътуването по железницата ми отговаряха:

- Да, с вас може да се случи нещо необикновено. В последното свое пътешествие до Константинопол княз Карл със свитата си честичко е трябвало да излиза от вагона и да се придвижва пеш. Разбира се, върви се бавно и внимателно, това са опасни места - понякога вървят по сухо, понякога по море. При високо ниво на водата, последната наводнява вагона. Без съмнение рискувате да си счупите главата. Впрочем на най-опасните места влакът едва пълзи и на всяка стъпка проверяват дали не са се откъснали релсите от ръжда.

В Русчук ми дадоха такъв съвет:
- Запасете се с храна: студена кокошка, хляб, вино. По целия път няма да намерите нищо освен хляб и вода, а пътуването трае осем часа, а в случай на нещастие можете да изкарате и още повече време.
- Кажете ми истината - питах печално всеки, който съобщавайки ми сведения за новата и при това първа турска железница, завършваше своите думи с опасение за бъдещето ми:
- Нима искате да кажете, че рискувам живота си?
- Точно така
Достатъчно ме предпазваха!

Но от какво ме предпазваха? Как можех да предпочета 3 дневно плаване по скучния долен Дунав, а след това и по Черно море, когато отправяйки се по сушата, щях да изкарам в път не повече 20 часа.

Затова аз тръгнах от Русчук за Варна по турската или казано по-точно английската железница в Турция, нали англичани са я построили, английска компания я управлява и има нечуваната дързост да предлага на пътешествениците вонящи вагони и мръсни скамейки, вземайки за това много висока цена.
Не си строших главата, но бях близко до потъване в блатата.
Стаи за пътниците на гарите никъде не видях, освен в Русчук. Не намерих никъде и онова необходимо място, където всички ходят сами.
Търпях глад, жажда и всякакви лишения, както ще види читателя от краткото описание на моето странстване.

Железопътната гара в Русчук по своята големина и разкош, отстъпва на подобните такива гари в малките западноевропейски градчета; липсва й архитектурна украса и прелестта на орнамента.
Просто каменно здание с най-необходимите гише и стаи за пътниците, обзаведени съвсем оскъдно. Няма какво да си купиш освен билет за първа, втора или трета класа.

Влакът е композиран, локомотива пъхти, но имаме още време да погледнем към вагоните. Точността на тръгването и пристигането е добродетел, дотолкова неизвестна за Русчук-Варненската железница, колкото и на румънските железници. Служители са турци и българи в своите пъстри и мръсни костюми; изключение е един унгарец. Немски, френски, английски, италиански език са непознати тук. Прислугата по железницата, говори само турски и български. Колкото и да опитвахме, не получихме отговор и само можехме да гадаем дали приготвеният влак ще потегли за Варна.

Вагоните първа класа без да споменаваме вече за мръсотията не можеха да се сравняват с вагоните втори клас на западноевропейските, а второкласните вагони бяха по лоши от европейските третокласни. Скамейките са тесни като ограда и твърди като скала, макар да бяха облечени в кожа. Щорите се явяваха ненужен предмет на разкош. Мрежа, където да положиш бастун, чадър, пътна чанта нямаше дори в първа класа...

България е една от най-плодородните страни в Европа. Тя в изобилие произвежда всички продукти на умерения климат. Богата растителност, покрива планините до самите върхове. Във височините им, скрити от облаците се простират поляни, до които се достига през горички от вишневи, сливови и орехови дървета, достигащи дебелината на стъблото на дъб. Българинът е отличен земеделец и зелената вълнообразно издигаща се страна, през която пътувахме, беше превъзходно обработена. Трябваше да измине половин час за да стигнем до края на хлебното поле. Влакът тръгна по-бавно и скоро спряхме на първата гара.
Черна вода - прочетох над вратата на едноетажното здание. От варварския обслужващ персонал никой не се погрижи да обяви названието на гарата или времето на престоя... Това беше четириъгълна каменна къщичка с ламаринен покрив и се състоеше само от гише за билети и стоя за началника на гарата. За пътниците бяха забравили при построяването, салон за тях не съществуваше. Нямаше дори навес над перона. По време на дъжд или сняг на пътниците се налага да си стоят в мръсното купе. Няма какво да се купи освен билети. За да избягна повторението, ще кажа че всички гарови помещения от Черноводското до Варненското са подобни на описаното.

След няколко минути и пак без сигнал влакът потегли. От лявата страна, на върха на вълнообразните хълмове се появи голямо българско селище, с името на което е назована и ж.п станцията. Няколко колиби с конусообразни сламени покриви; около тях градини, а близо до селището, пасеше многочислено стадо рогат добитък. До следващата станция се простираха безкрайни разкошни ливади.
Втората гара "Ветово" получава името си също от селището, разположено в далечината сред градини и ливади. Характера на местността се промени: навсякъде се виждаха изсечени гори, съдейки по издънките и не изкоренените пънове тук преди е имало голяма дъбова гора. Унгарският служител на железницата ми обясни че искат да разорат това място. България изобилства от големи дъбови гори. Турското правителство не разбира от горско стопанство и липсва грижата за съхранението на горите. Те безжалостно са изгаряни с цел да се разорат горските почви. А ги изгарят единствено, защото огънят действа по-бързо от брадвата. ...
Следващата гара е копие на предишната. Ако къщичките бяха железни бих помислил че са направени в една и съща манчестърска фабрика и докарани с кораби в Турция.

... Преди тръгването си от Русчук аз закусих малко и ме мъчеше глад. Новата станция е Шейтанджик /Хитрино/ ...Пак надпис "buffet" този път правилно изписано. Той е уреден от собственика й - полски емигрант и няма нищо общо с ж.п гарата. Отправихме се към него, без надежда да намерим нещо за хранене. Огромно беше удивлението ни, когато влизайки в нисичкото здание, видяхме покрити с бели покривки маси, с чинии, ножове, вилици, чаши и хляб и собственика ни предложи обед. Думата "обяд" никога не е била по приятна за моя слух. На лицата на всички пътници се изписа щастлива усмивка и след няколко минути всички пътници - французи, англичани, турци седнаха на масата. Наистина обедът беше студен и се състоеше само от супа и телешко, но ние не можехме да искаме нещо повече от Турция и ядяхме с отличен апетит. До мен стоеше млад човек, когото според червения фес определях за турчин. От разговора разбрах, че е австриец и учи във Виена и Берлин. При това той ми подаде визитна картичка, на която прочетох "dr. adolphe gelber, medecin, operateur etc. " Той пътуваше за Константинопол от Видин, по покана на Омер паша и поясни, че след няколко години в Турция, смята да се върне в Германия.

...По нататък пътят стана по-интересен. Влизаше в планинската част като при изкачването правеше дълги извивки. Би следвало да се пробият няколко къси тунела и тогава целта скоро би била достигната. Но това е струвало пари, а строителите са получавали заплата за всеки километър от пътя, затова те предпочели зигзаги пред тунелите. "Възможно най-евтина постройка и възможно по-голям доход от линията, казваше д-р Гелбер; - преди година пътувах по същата линия до Константинопол. Почти на същото място където сме сега, влакът блъсна биволица, която може би повече от час лежа на релсите. Нито кантонерът я прогони, нито машинистът спря влака, въпреки че виждаше лежащото животно. Два вагона излязоха от релсите, много пасажери се нараниха, но с това не се свърши всичко.Цяла нощ изкарахме насред полето. Чак на другото утро пристигна при нас нова машина от Русчук. Но и това беше малко. Убитата биволица остана на релсите и заразяваше въздуха, накрая аз като санитарно лице, поисках да я махнат. Кой знае какво може да случи с нас днес."
Пристигането прекъсна разказа на доктора. Ние се намирахме в близост до известната крепост Шумен, оръдията на която командват над долния Дунав. Самата крепост ние не видяхме, скрита от височините... На платото беше разположен турски лагер от хиляди малки бели палатки. Турската пехота, конница и артилерия провеждаше учение. Палатки, коне, оръжия, мундири представляваха сред зелените височини живописна и заедно с това странна картина. Влакът престоя повече от четвърт час, макар че нямаше нито един пътник: времето няма стойност в Изтока. В това, струва ми се, е убедена и прислугата на железницата Русчук - Варна, защото влакът стоеше на всички гари безпричинно дълго.

Планинската част, по която ние пътувахме ставаше все по живописна с всяка стъпка. Височините от към Дунав са оголени и остри, а от дясно са покрити отгоре до долу с богата растителност, долините показват красивия вид на гората, платото беше обработено от трудолюбивите българи...
От двете страни на железницата отново започнаха да се мяркат малки български селища. Английските туристи, възхитени от земеделските умения на българите, забравили за тежките налози на нещастните жители, обявявиха споменатите селца за земен рай, в който текат реки от мед и мляко. Действителността не отговаря на това описание. За страшното подтисничество на събирачите на данъци, изстискващи от жителите и последната капка кръв, за съвършеното безправие на българите в турския съд аз вече говорих; тук ще представя само българското село, което по-скоро прилича на дивашки стан, отколкото на земен рай.
Всяко село се състои от 4-5 махали, разделени от неголеми градини или ливади. Десет-дванадесет колиби образуват махала. Те са плетени и приличат на голяма кошница; понякога вкопани в земята и покрити с конусовидни покриви от слама или от натрупани клони.
Всяка твар си има отделно помещение - курник, краварник, обор, конюшня и т. н. В числото на дворните постройки е и жилището на българина, служещо му за склад, кухня, жилищна стая, и спалня. Спи на кожи постлани около огнището, триъгълна яма в средата на къщата... Над земята се вижда само покрив от тези тъмни жилища в които се спускат по няколко стъпала; вратите са така ниски, че трябва да се наведеш, за да влезеш. И въпреки това тези оскъдни жилища са спретнати и чисти отвътре. Стопанката неуморимо се грижи за всичко... преде, шие, везе, дори когато носи произведеното от полето на пазара. ...Още един характерен белег за селото - щъркеловите гнезда на комините. Тази птица е един от най-поразителните символи на азиатската цивилизация. По пътя от Шумен до Варна видях хиляди щъркели, които излитаха при шума на локомотива и се отправяха към вътрешността на страната.

Железницата се изкачва по височина и след това върви направо през обширната равнина, която след Провадия става блатиста. Където и да погледнех в зелената трева откривах ивици вода, в които се отразяват лъчите на залязващото слънце. На следващата спирка вагоните вървяха буквално по блатната вода. Водата шумеше, както при лодка, плуваща сред езерни вълни. Понякога водата достигаше долния край на вагоните. Влакът вървеше бавно, понякога така бавно, че добрия пешеходец можеше да върви наравно с него. Тъй като водата можеше да прекъсне релсите то влакът опасявайки се от нещастието да заседне в блатото, едвам се движеше. Ние тримата гледахме през прозореца и се питахме един друг какво ли ще ни се случи, ако пропадне един или няколко вагона. Сега виждах, че в пространството от Провадия до Варна биха могли да се осъществят тези опасения, за които ми подсказваха. Почти три четвърти час се влачеше влакът по блатото, докато не стигна накрая до твърдата почва под Варна. Сега тръгна бързо по зелената обработваема равнина...

След четвърт час влакът пристигна във Варна. Зданието е същото като на Русенската гара. По своето положение Варна би могла да има безопасно и удобно пристанище, но турското правителство не е полагало никакви грижи. Качването на хората и товаренето на багаж се извършва в почти открито море.

Ние без съжаление напуснахме негостоприемното купе и стъпихме на тесен тъмен мост, полюляван от напора на вълните на Черно море, разстлано пред нас в необозримо пространство. От ляво се виждаха във вечерния сумрак стените и къщите на Варна, над които се извисяваха куполи и минарета на безчислени джамии. Пред нас на рейда стоеше големия параход на Лойда, готов да потегли веднага щом ни приема на борда. Всички прозорци бяха ярко осветени. Зад тези прозорци ни чакаха, добра вечеря и целия комфорт на първокласен европейски хотел. В тъмната и пустинна нощна Варна параходът беше единствената светла точка. И едва стъпили на борда чухме "Вечерята е сложена". Гладния ден в Турция приключи.