 Художникът Георги Велчев все още не е достатъчно известен у нас дори в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото признание и място като на значим български класик, какъвто е в действителност. Роден е на 18 ноември 1891 г. във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница – факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Съдейки по собствените му екзалтирани впечатления, документирани от Вичо Иванов, срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Първата световна война обаче го прекъсва на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта., където попада във военнопленнически лагер във Франция. Поради това той завършва следването си едва през 1920. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява стабилните академични основи и професионални умения в живописта. Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 10-те и в началото на 20-те години се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. Почти всички от тази общност са получили образованието си в големите културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най-страстният привърженик на модерната естетика и особено на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на някои от споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване. Сигурно точно поради това той заминава през 1920 г. за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура... Във Франция художникът пътува, прави изложби, продава успешно и получава ласкави критически отзиви. През 1923 г. той пребивава в Германия – Мюнхен, Берлин, Бремен. Поканен е от Хайнрих Фогелер, основател на знаменитата художническа колония във Ворпсведе край Бремен, и работи в нея три месеца. Изглежда европейското пространство не му е било достатъчно, защото през 1924 Георги Велчев е вече в Ню Йорк, където пребивава до 1931 г.. След трудните начални години, в които е и градинар, и фабричен работник, той рисува усилено и прави осем изложби. Получава добри отзиви, продава успешно, създава и стенописна творба на тема „Войната между Севера и Юга”. Продължава да пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, посещава Канада и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща съдба за един художник. „Голямата депресия” в Щатите към 1930 г. се отразява зле и на Велчев. През 1931 г. той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на стария континент, успява да подготви и представи две изложби – в Париж и в Лондон. След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. В България той продължава неуморното си пътуване – в села и градчета, в планински и крайморски места. Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят. След 1944 година започва периодът на забравата за Георги Велчев. До самия край на 20-ти век той остава в сянка. От 1945 година той е обвинен във всички човешки грехове, защото е бил с много силен характер. Той не е прикривал своите възгледи, не е бил удобната фигура за новите идеолози и законодатели в естетическата сфера, каквито са били Богомил Райнов и Любен Белмустаков. Велчев е човек, който е живял в Европа и в САЩ. За него, колкото и талантлив да е, никой не иска да пише и да го посочва по някакъв начин. Започват едни десет години за него, които са много мъчителни, много стресиращи. Високо интелигентен, а и не скриващ склонността си към бохемско поведение, той моментално е предизвикал върху себе си най-тежките обвинения от срана на ограничения тоталитарен манталитет на властващите - били те администратори, ”общественици” или художници. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 г. на 64-годишна възраст. Най-известният му автопортрет от 1948 г. показва зрял, изпълнен с достойнство и воля творец, в чийто поглед обаче се таи скептицизъм и разочарование. Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари вратници, на мостове и чешми, на селски и градски къщи и улици. Но най-силно е привлечен от морето като изобразителен мотив, може би защото го познава отблизо. Вглежда се чрез живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морската шир и самотния скалист бряг. Тези пейзажи почти никога не са радостни като настроение. В тях витае особено напрежение, някакво драматично предчувствие. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни. Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии явно свидетелстват за силно емоционалния темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ. Георги Велчев: новаторът, класикът - портрет от художника Румен Серафимов. сп. Простори, март 2005 г. |