През учебната 1933-1934 година вече бях в родния си град Варна, назначен за редовен преподавател в Морското училище. За втора година Лилиев преподаваше френски език в тогавашната Варненска търговска академия. Нашето приятелство укрепваше месеци наред с почти всекидневните ни срещи.

Твърдо се убедих, че Лилиев е от ония редки люде, чийто духовен образ расте толкова повече и изпъква с неоценимо богатство, колкото повече го опознаваш. В своя романтичен унес и възторг пред личността на поета аз се питах: с какви думи, с какви славословия да дам израз на моята почит и благоговение пред този чуден, съвършен и все пак съществуващ, действителен човек? Лесно обяснимо е следователно решението ми да вмъкна в моята книга "Варна" израза: "Лилиев е между хората в България, които се броят на пръсти"

С моята дръзка похвала, макар изречена сърдечно, искрено, аз сгреших, извърших грях пред Лилиев!...Защото никога, никога той не желаеше да чуе и да понесе похвала или дори само одобрителна дума за себе си - невероятно скромен, пословично строг към себе си, готов "да потъне вдън земя", когато стане дума за него, за неговите стихове, за негови заслуги. Лилиев ме смъмра в едно свое писмо, пишейки по изключение със сърдит, но пак нежен, лилиевски нежен и благороден тон!"...

Във Варна Лилиев живееше на ул. "6 септември" 38. Съобразно наема, който плащаше, и добрите възможности на заможните си хазаи стаята му изпърво била разкошно мобилирана, но той настоятелно помолил да оставят само легло, два стола, малка масичка и закачалка за дрехи. И днес, като си припомням моите неколкократни посещения в Лилиевата квартира, в съзнанието ми е съвсем избледняла картината на стаята - тя би избледняла, дори да излъчваше блясъка на приказна украса, защото творецът на "Птици в нощта" и "Лунни петна" с вълшебството на своята поезия и със съкровищата на своето възпитание, култура и човешки добродетели засенчваше всеки друг блясък.

След привършване на лекциите в Търговската академия в точно определено време Лилиев се отбиваше да вечеря във вегетариантската гостилница (в съседство с тогавашната така наречена Цариградска фурна), където обикновено се срещахме. После за кратко време се разхождахме по любимата му улица "Херман Шкорпил" - която с широколистните плътно сенчести липи му напомняла за родната Стара Загора. По-продължително време престоявахме в кафене "Балкан", където аз трябваше да приема почерпката от любезно предложените кафета само защото бяха предложени от Лилиев, защото аз по начало не пия кафе.

Носещ със себе си винаги чанта, препълнена с книги и ръкописи, несмущаван от никого, Лилиев работеше - пишеше, нанасяше поправки над ръкопис, или пък четеше съсредоточен, с дълбоко вживяване над четивото. Почти всичката работа извършваше над чужди ръкописи по молба за езиково-стилни поправки - така той биваше анонимен съавтор на трудове, които не носят неговото име. Такъв беше случаят с едно ръководство по френски език, където редакторската му намеса почти граничеше с авторство. И всичко това Лилиев вършеше безвъзмездно, с чувство за строга отговорност преди всичко пред своята неопетнена съвест и висока чест.

Събеседникът на Лилиев още от първите изказвания и разговора можеше да разбере, че има работа с човек, отлично осведомен за всички подробности в културния живот у нас - а особено за това, което ставаше в Народния театър. Както можах по-късно да се уверя, наистина Лилиев е бил един от скритите двигатели, които са тласкали живота и делото на Народния театър в София по правилен път и към творчески възход. И сега, във Варна, макар откъснат от театралното поприще, този неуморим деец продължаваше да има живо отношение към театъра.

Не знам какво ще кажат людете, но за мене Лилиевият стихотворен цикъл "При морето", писан във Варна, е убедително доказателство, че всеки звук, всяка дума, всеки стих от поезията си поетът е преживял, че тя е художествен документ и песенен дневник на едно сърце и прокънтяла стъпка по жизнения път на един човек, претворил живота си в песни.

Аз упорито многократно молих Лилиев да напише стихове за морето. Неговият неизменен отрицателен отговор-оправдание беше: "Наистина, живея близо до морето, но то не е в мене. Аз пиша за това, което е моя преживелица, моя съдба." Най-после моите молби и настоявания не останаха без ответ. Но в крайна сметка Лилиев изпя това, което е почувствал при морето, не в морето. По силата на тази неумолима и неопровержима логика на Лилиев може всякак да бъде тълкувана и преценявана, но при всички случаи трябва да се изхожда от една-единствена позиция: тази поезия е жива отломка от едно голямо сърце, което с лилиевски звуци и слова пее за себе си и за света....