Роса ли градините ръси...


РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.

На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.

И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.

Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.

 

Пламват нежни, пламват бели...


ПЛАМВАТ нежни, пламват бели, пламват милвани вълни,
в моята душа изплели път към звездни висини.

Виждам първата си пролет, виждам първия си блян,
от ръце, които молят, в люлки сребърни люлян.

И трепти любов златиста, чиста като първи сняг,
в моята душа лъчиста възвисила светъл стяг.

Ти ела, недей ме чака сам-сама в пустинен път,
капки огнени сред мрака, мойте жалби ще заспят.

Ти ела за свидни жъртви в тия приказни страни
и желанията мъртви с бледни устни целуни!

Чуй, звъни заключен лебед сред здрачени брегове,
всеотдайно тебе, тебе моята душа зове.

Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.

И пред морните ни взори, чужди за безсмъртен грях,
вечността ще се разтвори сред море от звезден прах.

 

Прощавай! Не зови! Не спомняй!...


ПРОЩАВАЙ! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.

Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.

Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!

 

Луната висне като плод...


ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.

Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.

И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.

Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна

по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.

 

Трепват невидими струни...


ТРЕПВАТ невидими струни:
тихата вечер мълви.
Нейният звук ще целуне
сънните полски треви.

Чуй, вечността ще отрони
своята първа звезда.
Тръпна, душата ще гони
нейната тайна следа.

Скръб за душата! Пленена
в сънните полски треви,
сред тишината свещена
лунния лик да лови.

 

Ти молиш, зная, но кого ли...


ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е сега,
но ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна тъга?

Възкръсват бавно в морна памет
случайно срещнати жени
и като плиснали вълни
с незнайното зовят и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!

 

Светкавици на мойта ранна нощ...


СВЕТКАВИЦИ на мойта ранна нощ
и пламъци на мойта странна младост,
бъдете ми в тъмите верен вожд
бъдете ми в тъмите нова радост!

Аз слизам от незнайни върхове
в усоите на мрачни преизподни
и моите безбурни бленове
са бленове лазурни и безплодни.

Аз дебнех сенките на ведър сън
сред зноен ден, сред трепнала омара,
душата ми не лъхна сватбен звън,
но не угасна скръбната ми вяра,

че в светъл час, над бури и мъгла,
безмълвни, примирени и безгрешни,
утехата на мойта орис зла
отново възродени ще ви срещне,

светкавици на мойта ранна нощ
и зарници на мойта странна младост…
Бъдете ми в тъмите верен вожд,
бъдете ми в тъмите нова радост!

 

В ранната вечер без звук...


В РАННАТА вечер без звук
ято подгонени птици
дружно отлитат на юг.
 
Сплитат се в сребърни жици
ято подгонени птици.

В ранната вечер следя
техния шеметен полет,
тяхната лека бразда.

Бяга и моята пролет
с техния шеметен полет.

Що ми остава? Без сън
в горка притома да чакам
техния пролетен звън.

Що ми остава? Всред мрака
в горка притома да чакам.

1921

 

Смири, душа, размирната си скръб...


СМИРИ, душа, размирната си скръб
и повери на есента безбрежна
въздишките на твойта песен нежна,
утехата на твоя спомен скъп!

Градът е глух за нашите мечти,
градът не ще приеме любовта ни
и нейний странен кораб ще потъне,
преди едно сърце да освети.

Чуй, спуща се по своя друм нощта;
сред мрака на заспалите простори
тя звездната си книга ще разтвори
от теменужний праг на вечността.

 

Светът неспирно своя лик мени...


СВЕТЪТ неспирно своя лик мени,
пощада нашата любов не чака,
годините, кервани в далнини,
изнизват се и вихром чезнат в мрака.

И времето, най-верният ни враг,
челата ни печални увенчава
на лятото с посърналия злак,
на есента с посърналата слава.

Жреци, на храм неизграден жреци,
на гордостта под горестното бреме,
кому са нужни модрите венци,
от земните си скърби що плетеме?

 

Като утеха сетна проблясват небесата...


КАТО утеха сетна проблясват небесата
сред бледната позлата на наший дълъг ден.
Духът напусто дири и спира изумен
пред тъмните завеси в света на чудесата.
Назад е светлината, назад е младостта,
отминала безследно сред безответно време,
назад е светлий празник и светлите подеми
по волний друм на волни мечти към вечността.
Сърцата ни изгарят в неверните обятия
на чемерна несрета, отпуснала крила,
и тъмни сенки падат по нашите чела,
какво ще кажем ние на свойте родни братя?

Какво ще кажем ние на младите сърца?
Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,
и ето ни безродни, и ето ни сразени,
пронизани от знойни тропически слънца.
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва живий пламък на живата вода,
пред морните ни стъпки залязва навсегда
звездата на живота.И наший дух ще мине
като изгубен друмник по своя скръбен път.
На запад подранила Вечерница ще блесне
и плахите ни мисли, и плахите ни песни
сред вечната забрава без ек ще отзвънят.

 

По тъмните загрижени ланити...


По ТЪМНИТЕ загрижени ланити
пробягват строги бръчки, те разсичат
опожареното сърце на две.

Чии са тия сълзи що потичат
по бледното лице, и кой зове
като дете пред буря беззащитен?

Обезумял кой вдига към стената,
отсреща в огледалото, десница
и пада с окървавено чело?

Като настръхнала зловеща птица
повява с вледеняващо крило
в заглъхналия дом дрезгавината.

И вечерта се свежда, скръбна вечер,
като саван над белите надежди,
осиротели в моята душа!

Да заглуша гласът на вси премежди,
напусто огледалото троша,
напусто роня безсърдечни речи.

Пред очите ни гаснат сияния...


ПРЕД очите ни гаснат сияния,
и в нощта на безсънни мъгли
връхлетяват ни тъмни страдания,
и раняват ни люти стрели.

Ний блуждаем далечни, изгубени
в безсърдечния кръг на скръбта,
и напразно в живота сме влюбени,
и напразно зовем към света.

Сред безумните слънчеви блясъци
две безшумно погасли звезди,
нам са чужди безплодните крясъци
на безплодната жажда: бъди!

Отбелязани с кобно безсилие,
ний блуждаем далечни, без път,
и душите ни, сребърни лилии,
запокитени в мрака трептят.

Боже твоя светъл гняв свещен е...


БОЖЕ твоя светъл гняв свещен е.
Моите сестри са рожби бедни,
пленници на страсти всепобедни,
те не ще познаят твоя ден
и ще паднат първи победени.
Озари ги с гняв свещен!

Боже, твоята любов е мощна.
Моите сестри са слаби, бледни,
те блуждаят сред тъмите ледни,
без надежда светла, без покров,
и ридаят в мрачина среднощна.
Осени ги с вяра и любов!