Нощи


О, тия нощи стиклени и ледни,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните,

когато заридават всички жажди
и пият от солената вода
неутолими своята отрова.

когато се издига над морето
като една покрусена душа
на гларуса изгубеният писък,

и бавно в далнината отминава
на миналото мъртвите звезди:
миражни кораби.

                        - О, те са твои
и твои жалбите, които чуваш!
Като сърдито воинство връхлитат
ненужни укори.

                        И ти зовеш,
повярвал сам на своята измама:

- Върни се, моя незалязла песен,
пий вечност от това море, от тия
столетия нестихнали вълни!

Не беше ти сред бурите калена
и живите от сън не ще събудиш,
не ще ги поведеш на люта бран.

Ти беше скръб, ти беше нежна рана,
морето би могло да стане радост
за твоите неозарени дни.

И младостта ти, възкресена младост,
над неговата среброгрива пяна
като любовна ласка да звъни.

Ти би могла сега с любов да тръгнеш
като Исуса, и да укротиш
въздишките и стонът на морето...

 

Ловци на бисери


Морската пяна трепери,
къдрят се леки бразди
с бодрия рог на зората.

Будно око над морето,
фар на света затрепти:
бялата утрин се ражда.

Падайте, бисери чудни,
бели звезди на небето,
в тия зелени води!

Кораби сънни се носят,
острови сини цъфтят,
пеят крилати моряци.

Ново небе се издига,
вият се шумно лози,
никнат градини безкрайни.

Моите лодки минават,
в техните мрежи тежат
гроздове чудни от бисер -

падайте, бели звезди!

 

Залез в пристанището


На запад кървав мак пламти, догаря,
и сълзите му капят над водите
над теменужното море.

Един народ прехласнат в своя празник
по улиците весело търчи:
от изток идат седем яхти.

Те греят от възторг и чудеса
и носят от далечните пустини
седеф и янтар, и рубин.

Посрещат ги огньовете на фара,
от вълнолома - палави деца
и тяхната безгрижна вяра.

Пристанищната врява ги приема,
закотвят ги коравите ръце
на обгорените моряци.

Огряват ги последните лъчи
на слънцето, удавено в морето,
вечерницата бди над тях.

Спокойната вода ги отразява,
над нея се развяват знамена
от всички багри над дъгата.

И в леката мъгла на вечерта
ухае тоя чуден лес от мачти
на екзотичност и смола

 

Тишина


Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!

Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежията вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема