Моите спомени...


МОИТЕ спомени,
птици в ноща,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.

Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен - и
пак замълчат.

Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.

 

Първата зора играе...


ПЪРВАТА зора играе
сред здрачени дървеса
и трепти от лъх незнаен
в парка ситната роса.

Полунощ едва измина,
ведро утро подрани,
спят в заспалата градина
незаспали ширини.

Мигом в блясък потопена,
шир лазурна се разкри
и над бюста на Шопена
падат първите зари.

 

Като бръмчението на пчели...


КАТО бръмчението на пчели
под огненото слънце затрептели,
потокът на живота ромоли.
Денят разпръсва призрачни мъгли,
възкръсва из вълните бели.

И улиците, каменни ръце,
протягат своите магнитни пръсти.
Прииждат те,понесли своя кръст,
прииждат с непомилвано лице
повехналите на града чеда.

И тяхната вълна, вълна могъща,
всред улиците пламнала бразда,
пронизва тишината на града
и в трескава тревога се превръща,
и губи се в безкрая без следа.

 

Все тия болни светлини...


ВСЕ тия болни светлини
и тия сълзи неизплакани,
и тия немощни жени,
незвани и нечакани!

Ще смогне ли студений ден
да ме погълне в свойте крясъци,
и да запали, възроден,
простора с нови блясъци?

Или ще чакам пак нощта,
та в нейните прегръдки каменни
да ме целуне пепелта
на жалбите ми пламенни?

 

Погасва споменът далече...


ПОГАСВА споменът далече,
и миналото е мечта.
Навън шуми. Пред тъмни речи
мъртвеят немите уста.

Към петият етаж понесен
по стълбите аз чувам смях,
и някаква незнайна песен
навява на душата страх.

О тая горестна забрава
на чувството, че си самин,
че не за тебе засиява
от свойта лодка Лоенгрин,

че не за тебе се обсебят
тъми от будни светила,
че не за тебе снежен лебед
размахва белите крила,

че не и тебе упоява
лъхът на син и строен крин.
О тая горестна поява
пред първий акт на Лоенгрин!

 

Заслушан в смътните слова...


ЗАСЛУШАН в смътните слова
на полунощ, която гасне,
по твоите следи неясни
в притома тръпна и зова:

-Луна, яви се възвисена
и в моята душа всели
привечерния здрач на Сена
и тишината на Ньойи!

Че роб на сила непозната
(кога и как съм завладян?)
аз бродя в своя друм, пиян
от виното на самотата.

1912

 

Париж, Париж, убиец и баща...


ПАРИЖ, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни,
към твоите отровени басейни
протягам нецелунати уста.

Ти виждаш сам коварните бодли
на мъката, стихийна и сторъка,
и в тоя миг на пламенна разлъка
безумната ми жажда утоли!

1912

 

Трептят простори, осветени...


ТРЕПТЯТ простори,осветени
от първи есенни лъчи.
Ден е,
но не пред моите очи.

През замъглените завеси
напусто взирам се навън.
Где си
на миналото златен сън?

1911

 

Кръгозори надвесени...


КРЪГОЗОРИ надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.

В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.

1911

 

Всред есенното запустение...


ВСРЕД есенното запустение
пред вас съм пак, о дървеса!
Аз нося вашето смирение
и тъмните ви небеса.

Като бездомните ви листи,
угасвам тъжен и самин,
и мойте блянове са чисти,
и мойте сълзи са рубин.

Разбирам глухата ви песен,
и вашия безимен плач,
и в мене лъха морна песен,
и в мене пада скръбен здрач.

По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в незнаен небосвод.

И моите мечти бездомни
ридаят в ледните мъгли
и мойто минало не помни
лъка на влюбени стрели.

И пия мълком аз забвение
от всяка бликнала роса.
Всред есенното запустение
аз пак съм ваш, о дървеса!

1918

 

Безнадеждни са моите думи...


БЕЗНАДЕЖДНИ са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.

В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай.

 

Над твоя дом спокойствие...


НАД твоя дом спокойствие. Плете
приветна песен волна чучулига;
и ти си пак безгрижното дете,
което срича първата си книга.

Небесний свод разгъва модър лист,
по който никой нищо не е писал,
и устремява своя глед лъчист
далеко в небесата ведра мисъл.

Възкръсва слънцето: премъдър бог
поглежда от чертози вековечни
и в светла тишина хлади поток
на твоя свят пътеките безпечни.

Ти имаш пак простори без предел
и царска власт, безбрежна, неотменна.
в душата си долавяш смътна цел:
да завладееш цялата вселена.

Да прекосиш рътлини и моря
и стигнеш да последната граница,
там, гдето сред вечерната заря
заспива своя златен сън Жар-птица.

Ти виждаш как здрачените ръце
на детството зоват и те увличат
и ти забравяш, сирото сърце,
че днес не съм дете, което срича.

 

Във тоя век на хищно изтребление...


ВЪВ тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.

О, Господи, кому съм нужен там?

 

Трептят простори, осветени...


ТРЕПТЯТ простори, осветени
от първи есенни лъчи.
Ден е,
но не пред моите очи.

През замъглените завеси
напусто взирам се навън.
Где си
на миналото златен сън?