 Като реакция на все по-откъсващия се от връзките с природата градски начин на живот е стремежът към общуване с нея в малкото почивни и празнични дни. За гражданите на Варна от началото на ХХ век стават обичайни разходките на семейства и приятели извън града. Ако са до Шокара, Акациите, Лунапарк или по близките до града лозя, дотам се отива пешком, а ако са към Траката, Св. Константин, Аладжа манастир – с каручки или файтони. Любимо място за отдих на варненци е местността около манастира “Св. Константин”. Там има просторни поляни и чешма с пивка студена вода, в големите корита на която се изстудяват питиета и дини. Постилат се черги, покривки, на които се нареждат приготвените вкъщи ястия. Модерни стават и екскурзиите с туристически характер. В това отношение тон дава най-напред интелигенцията. Правят се походи до Гюндюза, Джанавара, Побити камъни, Аладжа манастир, Узункум. Организирани излети правят учениците на 1 и 25 май. Членовете на различните туристически дружества със средствата от членския внос, с доброволни вноски и труд построяват хижи, където след поход устройват спортни състезания, отбелязват традиционни и национални празници. През второто десетилетие на века във Варна възникват частни бюра, организиращи екскурзии до Виена, Швейцария, Будапеща, Париж, Венеция, Милано, достъпни за съвсем ограничен кръг от градското население. Малко ученици могат да си позволят лукса да участват в уредените за учащата се младеж пътувания до Цариград, Одеса, Харков, Николаев, Москва и Петербург. Отиването на курорт става въпрос на престиж и белег на по-висока битова култура на заможното градско семейство. Посещават се предимно селища, в които има минерални бани и красиви околности, подходящи за излети. Поради липса на добре уредена почивна база тогава, а и за да не се пилеят средства, пътуването се превръща в истинска одисея – с носене на постелки, завивки, дори храна. Стоянова, Веска. Отдихът и развлеченията на населението във Варна в края на XIX – първите десетилетия на XX век/ Веска Стоянова.// Известия на Народния музей – Варна. Георги Бакалов, 1987.- с. 186-198 |