 На 27 юли 1878 г. във Варна е установено временно руско управление. Градът е определен за център на губерния и окръг. Губернатор е руснакът Баумгартен. След като Учредителното събрание в Търново привършва работа и приема новата Търновска конституция, изтича срокът на временното руско управление. Заедно с последните войскови части от Варна отпътува и императорският комисар княз Дондуков-Корсаков, който полага основите на гражданското управление в България. В Учредителното събрание се слага началото на политическите партии в следосвобожденска България. Очерталите се по време на дискусиите две течения постепенно се оформят в партии – Либерална и Консервативна. Консервативното течение е по-малобройно и с ограничено влияние. Изразява интересите на по-заможните слоеве в българското общество. То се стреми да ограничи участието на народа във властта чрез въвеждане на избирателен ценз, да постави главните ресори на държавното управление в ръцете на монархическия институт и на институции като Сенат и Държавен съвет. Към умерените консерватори се числят Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов, а към крайните – Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович. Като най-ревностни привърженици на консервативната партия във Варна изпъкват д-р Пантелей Минчович, управителят на губернската канцелария Тодор Н. Шишков, окръжният началник Димитър Икономов, Стоил Д. Попов, Янко Славчев, митрополит Симеон и Перикли Хавезов, чичо на губернатора. В началото на 1880 г. варненските консерватори имат голямо обществено влияние в града. Константин Иречек отбелязва в дневника си, че вестник „Български глас” има най-много абонати в Русчук и Варна. Сред най-активните разпространители на консервативния орган са Борис Ив. Стефанов, капитан Петко Киряков, Петко Бакърджиев, Върбан Папанчев и др. Либералното течение, което се ръководи от известни обществени дейци, е многобройно и има широко влияние. Неговите лидери демонстрират вярата си във възможностите на българския народ и затова прокарват в конституцията принципа на народовластието чрез увеличаване властта на парламента и всеобщото избирателно право. Групата на умерените в течението на либералите е оглавена от Драган Цанков, а Славейков и Каравелов представляват по-крайните либерали. Вътрешното разделение в двете политически течения обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации. Като опозиция на консервативния кабинет във Варна се очертават Иван Кавалджиев, Петър Мишайков, Кръстьо Мирски, Георги Кърджиев. Но не само чиновническите служби са лицето на либералната партия във Варна. На 2 юли 1880 г. се появява вестник с ясно изразена либерална насоченост. Всъщност „Варненски вестник” е първият български вестник в града. Редактор-издател е Георги Кърджиев, а вестникът се печата в новата печатница на Р. Ил. Блъсков, с финансовата помощ на Павел Калянджиев. Във вестника сътрудничат либералите Г. Кърджиев, Кр. Мирски, П. Мишайков, Божил Райнов и др. В Източна Румелия също се развиват борби за власт, но те нямат острия и драматичен характер на вътрешнополитическите сблъсъци в княжеството. Тук се оформят две политически партии – Народна (Съединистка) и Либерална. Народната партия се ръководи от Ив. Ев. Гешов, Ив. Ст. Гешов, д-р Г. Янкулов и др. Тя обединява най-образованите и издигнати хора в областта. В нейните редове има бивши участници в националноосвободителните борби в Южна България. Външнополитически партията е ориентирана към Русия като главна опора на самостоятелното съществуване на българския народ и неговото бъдещо обединение. Либералната партия е с по-слабо влияние и се оглавява от д-р Г. Странски, д-р Ст. Чомаков, Ив. Салабашев и др. Ползва се с подкрепата на главния управител Богориди и затова получава прозвището „казионна”. Тя се обявява за добри отношения с всички Велики сили, без да допуска намесата на някоя от тях във вътрешните работи на областта. Сложната дипломатическа обстановка, в която България изпада след Съединението и последвалата Сръбско-българска война, разделя българите на политически „фили” и „фоби”. Това довежда до преврата на 8-ми срещу 9-ти август 1886 г. и детронацията на княз Ал. Батенберг от русофилите. Русофобите и тези сили, които са за политическа стабилност на страната и уважение към нейните институции, извършват контрапреврат под ръководството на Стефан Стамболов. Той осигурява на страната нов княз – Фердинанд. Но в самия русофобски лагер, твърде пъстролик по състав, започват остри фракционни борби между бившите дейци на Съединението и казионните. Режимът взема мерки да си осигури обществена подкрепа чрез обединяване на своите привърженици в политическа партия. Така в средата на 1890 г. започва организационно изграждане на Народно-либералната партия, известна като Стамболова. Начело на Централното либерално бюро стои Д. Петков, а в провинцията са създадени либерални дружинки. Формирането на партията продължава до 1892 г., когато е приет първият устав и е разгърната широка организационна кампания. Сериозното разместване на политическите пластове по върховете на властта довежда до силни трусове и в провинцията. Оформят се партиите на цанковисти, каравелисти, радослависти и когато Стамболов става министър-председател, и на стамболовисти. Във Варна те премерват сили на 4 октомври 1887 г., когато са изборите за местна власт. Русофилите и русофобите се сблъскват помежду си и за първи път варненци ядат бой на избори. И едните и другите бият, колкото сили имат. Варненската окръжна постоянна комисия не признава изборите и ги касира. На 6 март 1888 г. са насрочени нови избори. Така варненци откриват, че изхода на всяка политическа криза са изборите. На 3 юни 1894 г. в София се поставя началото на нова политическа формация, наречена Народна партия. Създаването й е опит да се преодолее съществуващата разпокъсаност на политическите сили в страната – наличието на много партии и групи, слаби, дезорганизирани и без солидно влияние върху обществения живот. В състава на новата партия влизат изявени бивши консерватори, радослависти и цанковисти, в момента обединени от лозунга да се ликвидират последиците от едноличното управление на Стамболов. Същият конгломерат представляват и учредените в провинцията бюра на Народната партия – присъединяват се и съединисти, някои казионни и даже каравелисти. По-късно се проявяват идейните различия между отделните партийни групировки и в Народната партия остават бившите консерватори, южнобългарските съединисти, някои цанковисти и независими дейци. На 22 септември 1894 г. излиза бр.1 на в. „Мир” – орган на партията и правителствен официоз. Д-р Стоилов е избран за шеф на партията, в чиито редове влизат представители на интелигенцията, като Ст. Михайловски, С. С. Бобчев, Д. К. Попов, заможни предприемачи, банкери, индустриалци и търговци, като Д. Буров, Д. Стамболов, сем. Гешови и др. Успоредно със създаването на Народната партия тече процес на съживяване и укрепване на старите партии, които при възстановените демократични порядки имат възможност за легален организационен живот. Предимство има Либералната партия на В. Радославов, която не е понесла тежки удари. Либералната партия на Каравелов също се съживява, независимо че нейният лидер още не е освободен от затвора. Избрано е ново ръководство, започва да излиза в. „Знаме” като партиен орган, който отстоява исканията за демократични вътрешни порядки, грижи за дребните и средните собственици и възстановяване на отношенията с Русия. През 1896 г. Либералната партия приема името Демократическа. Най-трудно се възстановява партията на Др. Цанков поради дългогодишното отсъствие на нейния лидер и продължителните преследвания на съмишлениците му. Част от привържениците й се присъединяват към Народната партия. Цанковистите остават верни на идеята за безрезервно политическо, икономическо и културно сътрудничество с Русия. От 1897 г. партията се оглавява от д-р Ст. Данев, а от края на 1899 г. вече се нарича Прогресивно-либерална партия. През първите години на ХХ век най-влиятелните и съответно управляващи партии са Народната, Народно-либералната, Прогресивно-либералната, Либералната и Демократическата. Те съществуват до 1934 г., когато са разтурени партийно-политическите организации в страната. През 1912 г. се създава и Радикалната партия, отцепена от Демократическата. През 1948 г. тя се влива в Отечествения фронт. След двата продължителни режима на Стамболов и Стоилов, вече е невъзможно еднопартийно управление. Централната власт обикновено се поделя между две или три партии, същото става и в местната власт. Причина за това е и практикуваната тогава мажоритарна избирателна система (до 1912 г.), според която гласоподавателите избират не партии, а личности. Това е причината в един общински съвет да има представители от няколко партии. В българския политически живот през последното десетилетие на XIX в. намира място и организираното социалистическо движение. През лятото на 1889 г. в Париж е основан II Социалистически интернационал. През 1891 г. Димитър Благоев, Никола Габровски, Янко Сакъзов и др. създават Българската социалдемократическа партия, която малко по-късно се реорганизира и преименува в Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП). В началото на ХХ век тя се разцепва на т. нар. тесни и широки социалисти. Идеите на социализма не проникват във Варна изведнъж. Между учителите в гимназиите започват да се появяват социалисти, учили на Запад и попаднали под влиянието на марксовия социализъм. Създават се ученически кръжоци, в които въпросите на социализма се разискват колективно. От Варна на учредителния Бузлуджански конгрес присъства Михаил Шивачев, който конспиративно носи проектоустава на партията. Партийната дружинка „Солидарност” е основана през 1893 г., а през 1894 г. преименувана на партийна група „Карл Маркс”. През следващите няколко години Варненската партийна организация развива широка пропагандистка дейност – чрез партийни вечеринки, неделни събрания, театрални представления. Започват да се разпространяват „Работнически вестник” и „Червен народен календар”. Голямо значение придобива честването на Първи май като работнически празник на труда. През 1899 г. възниква и Българският земеделски народен съюз (БЗНС), необходима политическа структура за една предимно аграрна страна. Нейните водачи Цанко Церковски, Янко Забунов, а по-късно и Ал. Стамболийски постепенно превръщат това обединение в политическа партия, която след Първата световна война напористо излиза на обществената сцена. Земеделското движение във Варненско се появява няколко години след като Варна има вече организирано социалистическо движение. Макар че се развива по свои пътища, в някои отношения то се влияе от социалистическата партия. Варненските социалисти се стичат масово на митинга през март 1900 г. във Варна и насърчават селяните в борбата им против закона за десятъка. При стрелбата срещу народа е ранен и един от членовете на Варненската партийна организация. Стателова, Елена и Грънчаров, Стойчо.История на България в три тома/ Елена Стателова и Стойчо Грънчаров//История на нова България 1878-1944, т. III, София. Анубис,1999 |