Биография

Роден е на 22.02.1899 г. в гр. Казанлък. Приет за студент в ДХИУ(1919 г.) при проф. Петко Клисуров.

След завършване на тригодишния общ курс заминава за Мюнхен -   една от европейските столици на изкуството,  където следва в ателието на проф. Карл фон Маар.

През размирната 1923 г. там се събира голяма българска колония от  интелектуалци: Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Чавдар и Фани Мутафови, Олга Кирчева, Константин Щъркелов, които стават близки приятели с художника, а някои от тях и  модели за негови портрети. След завръщането си в България, Дечко Узунов продължава образованието си в Художествената академия - София. Завършва живопис през 1924 г. при проф. Стефан Иванов.

20-те - 30-те години сътрудничи на сп. "Стяг", "Маска", "Златорог", оформя и илюстрира различни книги.

Първата му изява е през 1925 г., по повод на която Сирак Скитник пише в сп. "Златорог":

"Дечко Узунов малко работи, излага два познати вече портрета на Н. Лилиев и госпожица М. - но той притежава едно вътрешно виждане, което ще опази малкото му работи от забрава".

През тази година става член на художественото дружество "Родно изкуство", в чиито изложби и прояви неизменно участва.

От 1932 г. е преподавател в Художествената академия и осъществява първата си самостоятелна изложба.

През 1937 г. посещава Париж като проектант и оформител на българския павильон на  Международното изложение. Получава сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на Св. Св. Кирил и Методий. Познанства с Пикасо, Дюфи, Матис, Руо, Миро.

Участва в българската художествена изложба в Ню Йорк (1938 г.)  заедно със Сирак Скитник, Б. Обрешков, Иван Ненов, Ил. Бешков, Ст. Венев и др.

Прави стенописи в дома на арх. Васильов, а по-късно в Съдебната палата в София (1942 г.), Църквата Св. Йоан Предтеча, Казанлък (1936), Народната опера - София (1954-1955 г.), Музея "П. К. Яворов" (1963 г.), НДК (1984 г.).

Повече от шест десетилетия Дечко Узунов се движи към своето изкуство. От символизма, сецесиона, експресионизма и неокласиката през академизираната формула на соцреализма до пространствената чистота, променяйки своя изказ, сякаш за да внуши, че за всяка мисъл има пластичен еквивалент. В своя творчески път художникът е упрекван, че малко работи,  в по-късните години, че е много плодовит. Укоряван е и за бързината и лекотата, с която борави с четка, за уловения мигновено мотив или образ. Живописец, илюстратор, театрален художник, стенописец, преподавател в Художествената академия, председател на Съюза на дружествата на художниците в България (39 - 40 г.) на СБХ (60-те години), директор на Нац. Художествена галерия (57 – 59 г.), член и председател на Международната асоциация за пластични изкуства, член на Европейската академия за наука, изкуство и литература и академик на БАН през 1973 г., носител на множество национални и международни награди – Дечко Узунов е не само майстор, а е една открояваща се фигура в българската култура. Творец, обогатяващ изкуството, като му придава по-широки и разнообразни измерения.

Трудно могат да се засегнат всички области, до които се докосва многостранният талант на художника – от кавалетните и монументалните форми,  театъра, илюстрацията, графиката, декоративно-приложните изкуства до керамиката и мозайката, от нежните акварели до проектите за панаири.

Негови ученици са художниците Александър Поплилов (1916 - 2001), Атанас Нейков (1924 - 2003), Владимир Гоев (1925), Генко Генков (1923 - 2006), Георги Баев (1924 - 2007), Димо Заимов (1930), Дора Бонева (1936), Дора Кънчева (1926), Елза Гоева (1928), Иван Б. Иванов (1933), Калина Тасева (1927), Лиляна Дичева (1928), Магда Абазова (1923), Мария Столарова (1925), Милка Пейкова (1919), Михаил Карапаунов (1928), Николай Ников - Ничето (1924 - 1989), Олга Вълнарова (1914), Светлин Русев (1933), Стоян Илиев (1934), Христина Петрова (1938).

През 1999 г. ЮНЕСКО обявява Дечко Узунов за световноизвестна личност по случай 100-годишнината от рождението му, така творецът получава посмъртно още едно признание за своя принос в изкуството.

Дечко Узунов има своя секрет, с който побеждава времето, който Роден определя с думите: "Възхищението е като силно вино за благородните души".