- 81 -

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост -
докле е младост, ах, докле е младост!

- 82 -

Зад горите тъмни ясен ден се кани,
и цветята, росни от зорите ранни,
поздрав му изпращат – своя аромат…
Как е хубав, боже, твоя дивен свят!

На пладнешко слънце от лучите грени,
пъпчици разцъфват розите засмени,
и зарад милувка свождат цвят към цвят…
Как е дивен, боже, твоя хубав свят!

Месечко градински посребрил е грани,
на първинка обич в бляна замечтани,
свели сме се ние, като цвят към цвят…
Как е весел, боже, твоя дивен свят!

- 83 -

Мързеливо под марнята лятна,
прашний път се вие покрай ниви.
Ей вихрушка скокна насред пътя,
сепната от ветреца игривий.

Сви, изви и литна се нататък,
витий път през валог дето слязва…
Слънцето на нивите безмълвни
свойта златна приказка приказва.

- 84 -

Безсънно цяла нощ пробдях,
безсънен ме зората свари.
За теб вълшебници мечти,
те бяха ми в нощта другари.

Повтаряха ми твойте думи те,
и ази креях, в тях заслушан само, -
като наяве, чело в трепет тих
когато бях привел на твойто рамо.

- 85 -

Вечерни сенки несетно
в сянка една се сляха;
тънат и глъхнат звуци
во тишината плаха.

Песен отнейде се чува –
песен ли, стон ли сепнат?…
Приказка тъмна липите
тъмно в тъмата шепнат.

- 86 -

Как ли ще мина и утрешний ден?
Все като днес ли? Дали заловен
с тъмна мечта, от нощес ще се боря
да я во форма желана затворя -
и уморен ще ме сварят зори?...
Памет смъглевена, поглед гори,
дълг ме зове, а по дълг аз не ходя,
а се безцелно разтакам и бродя...
Мътно ми нещо сподавя гърди;
поглед разсеян лениво следи
хора, по работа там що се скитат;
тъмно до слухът ми думи долитат,
сепват ме - нейде унасят ме пак...
Някой си, негли познайник, ми знак
прави и шапка лениво поклаща;
други со поздрав усмивка ми праща;
прешумоли и се мерне край мен
свилена рокля и с "добър ти ден"
поглед и драг и желан ми проблесне -
памет по тоя се поглед отплесне
и си представя това що желай,
и се унася в чаровния край,
де е витала с мечтите нощешни -
в моя живот, и така безутешний,
носящи малко утеха за мен...
Тъй ли ще мина и утрешний ден?
А вечерта ще се дома затворя -
пак со мечти цяла нощ да се боря?

- 87 -

Наметнала плащ тъмен на плещи,
от изток иде вечер лекостъпна –
от ароматний неин дъх трепти
засегната гората, и зашъпна
през знойний ден прекъснати мечти.

Полето глъхне. Закъснял керван
по витий път потъва в далнината.
На небесата ликът замечтан
дрезгавина таинствена замята –
светът да не досети техний блян.

- 88 -

Как ме те примамяха с дъхът си,
в моя път растящите цветя!
Аз минавам покрай тях нехайно
сам с усмивка на уста.

Че за друго цвете аз купнеях –
мина то нехайно покрай мен…
Сам с тъга за тях сега мечтая,
дома върнат уморен.

- 89 -

Ти който бдиш от небесата
над человешки съдбини,
над мен десницата си свята
зарад закрила протегни!

Спази ме, докато направя,
що с вяра в тебе съм почнал
и посегни от мен тогава
да земеш туй що си ми дал.

- 90 -

Веч на годините кервана превали
зад цветний хълм на младостта,
и моя бодър дух приневоли
застигнала ме в път скръбта.

И аз оглеждам се, на пладня спрян,
и не съзира радост моя глед,
на миналото в пътя преживян,
нито на тоя, що се вий напред.

Но аз все пак вървя, глава привел…
Ей наближава хълм да мина пак –
последен хълм, на чийто върх предел
се кръст тъмней през вечерния мрак.

- 91 -

Ще да замине от светът една
не за живот на тоя свят родена,
и около й скоро тишина
ще да настане, тишина свещена.

В сърце ми святи чувства буди тя,
и святи чувства, и греховни:
тя беше първи цвят на пролетта,
аз клон сломен от страстите световни.

И призори сполетя я слана –
възрадва се душа ми нажалена…
Наоколо ми скоро тишина
ще да настане, тишина свещена.

- 92 -

На мойте вейки плод, плод не един узря –
доволно слънцето ме гря.
И мойте рожби ги обраха
онез, на свят които бяха

родени само да се радват и берът
и да живеят от трудът
роден, отгледан с чужда мъка.
Настана есен. За разлъка,

разлъка сетня пей студения горняк,
и на живота сетний знак –
листа увяхнали – размята.
Мъгла се стели над полята.

Аз видях под слана как лятото умря…
Доволно слънцето ме гря.

- 93 -

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее –
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.

И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее…
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.