- 51 -

Мразна зимна вечер. Върла хала вие.
Сняг от стрехи сметен на прозорци бие.

Сън ме не надвива. Во леглото свит,
тъмен блян ме носи в онзи край честит,

вихри де не веят, зима не върлува,
стон от скръб и нужди дето се не чува,

дето в ясно небо слънце вечно грей –
онзи край, за който в песните се пей

и се в стародавни приказки спомина…
Сврян около топлата камина

излеком подсвирка там щурец-нехай.
Мил певец-побратим! Дали не мечтай

той, и като мене там се в къта свива,
вслушан как навънка вихъра извива,

мразний зимен вихър, на мечтите враг?
Пей си сам утеха, мой побратим драг!

- 52 -

Мойте пролетни надежди,
тях ги слънце не огря –
галена мечта за лято
преди лятото умря.

На полето ги изнесох,
свят не видели в света…
Вихър гроба им затрупа
со увяхнали цветя.

- 53 -

По цели дни мъгла лежи, не се раздига,
кога не е мъгла, то мудно дъжд се лей,
като че псалт беззъб, разтворил вета книга
над стар мъртвец, канон за упокой му пей.

До мозъка в кости чак влагата се впива –
аз впивам погледи с томление навън…
Цветята, слънцето – те мяркат се мъгливо,
като видения от някогашен сън.

- 54 -

Листата капят, че нощес ги
нечакано слана попари –
от живи зело сбогом снощи,
днес слънцето ги мъртви свари.

Но сбърза есента жестока,
изви мъгли и ги заметна –
утеха да не им изпрати
то своята милувка сетня.

- 55 -

Преди минута буен вихър
акациите как размята!
Обрули белите цветенца,
и с тях застла земята.

Преди минута… Как сега са
те вейки свежи разпростряли –
като че щастието мина
над тях и ги погали.

- 56 -

Спря се орача пред нивата златна -
благ дух му лъхна и сепна душата,

като че свиден привет я погали.
С ромон потих класове натежали

свождат чело за милувка желана...
Поглед към небо възведе стопана -

а чучулига, преварила, с песен
вече се дига към свода небесен;

сякаш орачу подзела молбата,
носяйки я на крилца в небесата.

- 57 -

Пътя, по който възпирах,
мамен към бъдаще славно –
с листи увяхнали вече
той е затрупан отдавно.

Още не стъпил на равний
път, що пред мен се извива –
с листи увяхнали вече
вихър и него покрива.

- 58 -

Разтая и последний сняг;
и боже слънце гали
ранили пролетни цветя,
зелен килим простряли
по рудини над речний бряг.

Ей и синчеца, подранил,
из шубраци надникна,
да го целуне пролетта –
която той обикна,
едвам що пъпчици развил.

- 59 -

В път застигна ме, и с мен
път държа юнак напети –
ясний млян на младостта
в погледа му весел свети.

И, като пред свой, пред мен
ред поредом изповяда
и помисли и мечти,
що му милват сърце младо.

Де е бил и как живял
в чужди край, при чужди хора –
как го чака и купней
дома жадена изгора.

В път застигна ме – сред път
за към село сви юнака…
Мудно към дома вървях –
тамо никой ме не чака.

- 60 -

Кал е където обърнете глед.
Как неприветно и грозно е вред!

Сякаше, както се казва, до шия
втънал е целия свят в мръсотия…

Снощи бе тъй, а при утренний свет –
от грозотия ни диря, ни след:

всичко облякла е зимата ранна
в своята бяла, невинна премяна.