- 41 -

Обляно с блясък, в далнини
морето в нега е замряло;
почиват тъмните вълни
в борбата с бура уморени.

Лежи на песъчливий бряг
члун – разнебитени останки;
вълните в бесния си бяг
са го изфърлили тъдява.

Долита писък пронизлив
от чайка – стон на жалба жива…
Надолу по брегът ронлив
едвам личат следи от стъпки.

- 42 -

Тичане и врява. Дъжд нечакан
посред пладня през облак налете.
Опустяха улиците; вихър
сви, изви над тях и ги помете.

А дъжда все плиска и подскачат
бъкели по локвите събрани;
и под мойта стряха там гъргорат
сгушените на заслона врани.

- 43 -

Алеята е пуста. Дъжд ръми.
Ръка в ръка вървехме ний сами.

Отгде се зе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен…

Усмивки тихи, шалав разговор;
кръстосват се, потъват взор во взор.

Ръка в ръка вървиме ние бавно…
А веч дъждат престанал е отдавно!

Полъхва ветрец; слънчицето грей,
и сякаше над нази то се смей –

че, в залиса на разговор любовен,
ний все вървиме под чадър дъждовен.

- 44 -

На букът ръбестия ствол
лозата стройна е обвила –
тя милва старий ветеран
с купнеж на млада сила.

Милувка спомен преживян
в сърце увяхнало завръща –
но той й само с трепет слаб
на порив млад отвръща.

- 45 -

Сухи, желти листица
брули вятъра есенни –
аз ги тъпча и отминвам,
листицата осланени.

Що си шепнат, кой ги знай,
листицата осланени!
Зна ща ги – и мен когато
брулне вятъра есенни.

- 46 -

Безмълвна нощ е обивила
со тъмния си плащ света,
и броди безпокойно само
из него моята мечта.

Бездомно броди тя, родена
в бездомността на мойте дни –
а с черна паст срещу й зее
самотността из тъмнини.

- 47 -

Тука гроб продънен во земята,
тамо друг току засипан с пръст,
а над трети, глъхнали в тревата,
се едвам съзира камен кръст.

Бедно селско гробище! Едва ли
другаде покойниците спят
тъй спокойно, както тук край село,
край зараслий в буренаци път.

Дето сал невидими щурчета
свойта песен пеят в самота
и брезата тихошумна вести
от живота им мълви с листа.

- 48 -

Чуй! Дивий рев на вълк нощта пробуди,
и сепна се гората во почуди –
а вятъра, подхванал тоя рев,
го на нощта отвя в бездънний зев.

И тихо пак. С посърналите листи
гората тънко шепне и сребристи
на месечния блясък тръпнат те –
като че зов на смърт ги облете.

- 49 -

В живота като вихър мина,
и смая той светът;
нечакано го смърт настигна
в полето, край широкий път.

Над него, свела цветни клони,
бди тъжно пролетта –
като над своя вейка, вихър
що я откърши през нощта.

- 50 -

Запустяла воденица. – Суха
вадата край нея не ручи –
глухите й прозорчета зеят,
като кухи на череп очи.

И върбата, там над грохнал покрив
свела клони, не шуми и тя –
като че ли и над нея вече
е ръка протегнала смъртта.