- 31 -

Майския месечко грей презполовен.
Мярка се моята сянка пред мен –
кърши се, сниша, изправя, извива,
с другите сенки крайпътни се слива,
тамо де стръмния път криволи,
покрай горица от тъмни ели.
Спра ли се – мигом и тя се запира,
свърна ли – ето и тя ме сподиря,
гнявно с бастона замахна ли аз –
ето и тя че замахва завчас…
А от небето с звездици обсяно
майския месечко гледа засмяно,
как се боричкат две сенки в нощта,
в таз що е метнал той сам над света.

- 32 -

Криволи покрай гората
необъхтана пътека –
край пътеката огнище
тлее и гасней полека.

Ту подпуши, ту отнейде
пламъчен език избие;
като млечен стълп високо
в небесата дим се вие.

Ей, ранила, трепна плахо
в небеса зорница ясна,
и огнището край пътя
вече догоря, изгасна.

Там незнаен скитник снощи
огън стъкна, отпочина,
гря се… недочакал утро,
подрани и си замина.

Де ли той сега се скита?
Де ли той ще да замръкне
в тъмна нощ – и, да се сгрее,
пак огнище ще да стъкне?

Колка ли таквиз огнища
ще запали и остави! –
И с зората рано утрин
ще замине, и забрави.

- 33 -

Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.

Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.

- 34 -

Над мойто чело лавъра не вий
коравите си листи тежкодъхни;
над друго чело нека той изсъхне,
и лоб плешив от слънце да закрий.

Че друго цвете мен е по сърце.
И всяко утро него цветице
ми кити с поздрав мойта дружка –
благоуханна, росна теменужка.

- 35 -

Сърцето ми е чуждо за света,
подобно древен храм в развалини,
и тайните си пази то ревниво
в света светих на свойте глъбини.

То пази ги, и чака с тях смъртта,
подобно древен храм в развалини…
Во тоя храм световний шум глумливо
проникнал би – за да го оскверни.

- 36 -

Погребен, и в гроба все пак е
душа ми унесена в блян –
за свидний, макар че во земни
неволи живот преживян.

Аз сещам през земна покривка,
как слънцето божие грей…
И моята песен тъжовна
дочувам там някой да пей.

- 37 -

В небеса яснее летний ден,
зарад нови грижи той ясней.
В грижите на вчера уморен,
за почивка моя дух купней.

Ден минава, нощ ще дойде пак,
без да ми утеха донесе…
Сетний ден додето дойде – в мрак
с себе си и мен да отнесе.

- 38 -

Грижи, скърби и несгоди
млада сила надделяха.
Не учудвай се, че ходи
тъй посърнал сиромаха.

И не питай за тъгата,
що в очи му се оглежда.
Днеска му умря в душата
и последната надежда.

- 39 -

Над вършини и долини
стелят се мъгли вечерни.
В далечината, из мъглата,
вий се облак врани черни.

Грак сподавен, глух и бавен
счуй се - и далеч замира;
тъмен спомен, вероломен,
в морна памет в миг запира.

Сърце трепва и се сепва...
Стелят се мъгли вечерни...
В далечината, из мъглата
вий се облак врани черни.

- 40 -

Ясний месечко се смей,
рог извил на небесата.
Сред градината, в тъмата,
ниска къщица белей.

Чуй, прозорче изскриптя
излеком и се разтвори;
знак е даден – прелетя
момко през широки двори.

Ей на бялата стена
се отхвърли сянка черна –
съща сянка, миг мина,
през прозореца се мерна.

Тихо. Само ветрец вей
и си шумоли с листата…
Рог извил на небесата,
ясний месечко се смей.