- 21 -

На гроба ми изникна щат цветя –
това са мойте песни недопети.

А между тях изникна ще и тя –
от хубави най-хубавото цвете…

Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена

то упои… и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!

- 22 -

Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг – и отчуждени греем:

ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен – гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене –
и се чужди от тебе и от мене.

И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем…
За нас самотност тряба – за да греем.

- 23 -

През мрака сянка надалеч
по мътний Стикс се мярка –
Харон, намръщен и сърдит,
подкарва свойта варка.

А в нея са събрани рой
моми и момци млади,
и мускулести мъжие,
и старци белобради.

Отвлечени от белий свят,
от радости и нужди,
пътуват те към Ахерон,
един за други чужди.

Един натяква, друг се смей,
там трети сълзи рони…
А безучастно мътний Стикс
едвам с вълни ромони.

Пустинни брегове мълчат,
ек стонът не посреща…
И сал понякога Харон
намръщен ги изглежда.

И пак, намръщен и сърдит,
той кара свойта варка…
Сред мрака татък надалеч
тя над вълни се мярка.

- 24 -

Мятат се, пляскат, реват
тъмните морски вълни…
Тласка се, люшка разбитий ми члун
за към незнайни страни.

Чайка сиротна над него се вий –
блян от щастливите дни…
Мятат се, пляскат, реват
тъмните морски вълни.

- 25 -

Тъмна нощ е. Стръвно вихъра ехти.
Вихром низ полето колата лети.

Нещо си коларят мъмри неприветно.
Татък надалеко плахо пламък светна

и примами моя смрежен с дрямка взор.
Дали той не свети на някой прозор?

В тайна ли омая някой там купнее –
и сърце му нищо друго не жалее –

часовете само бързо че хвърчът?
Или пък самотен там в домашний кът

някой в ожидание бди сред нощта будно?
И вървят за него часовете мудно?

Кой знай, кой знай. Стръвно вихъра ехти.
И колата вихром в полето лети.

- 26 -

Отрупани от нощний сняг нечакан,
градински вейки виснат мълчаливо;
милувката на утринното слънце
трепти над тях и милва ги игриво.

Ей капчица – сълза от таз милувка –
се в миг отрони, маргаритно-злата,
и слънчеви лучици я спровождат,
додето тя да падне на земята.

И капчици-сестрици тя поведе –
виж как по нея рой по рой се ронят,
и сякаше из въздуха не капки,
а слънчеви лучи се тамо гонят.

- 27 -

Как вълна преко вълна
пенясто поточе мята!
Техний ромон с ведрина
в миг изпълни ми душата.

Шум поволен, шум в захлас –
спомени от младост ранна…
Минатия път завчас
ясно ми в умът предстана.

Тъжна жега. Градом пот
се от морно чело рони…
Дълга пътя – къс живот –
кой ли бяс ме в тоз път гони!

Шум поволен, шум в захлас –
спомени от дни щастливи…
Към поточето се аз
спуснах по брега ронливи…

Гребнах из вълни, лице
лиснах – хлад и свеж и сладък…
И с отлекнало сърце
тръгнах пак из път нататък.

- 28 -

Музиката вече си отсвири.
Времето несетно се измина.
Пада вечер. Тъмните алеи
опустяха в градската градина.

Пред буфета само неколцина
за политика се пак препират –
и две плахи циганчета татък
угарки цигарени събират.

- 29 -

Сенчеста градина. В глъбината
бяла къщица едвам се види
и тъсма червени керемиди
през заслона тъмен на листата.

Рой врабци по стряхата насбрани
шумно се за нещо си препират,
сякаш канят веч да се прибират
за вечеря морните стопани.

- 30 -

В полунощи дим извит,
из високия кумин,
като неподвижен стълп,
тъне в небосвода син.

А от него други стълп
се отсеня отстрана,
върху покрива завит
в бяла снежна пелена.

Посред улицата спрян,
гледам чужда сянка аз –
гледам, както посред ден
гледат моята без свяс.