ВИТАН ГАБЪР

Пенчо Славейков

Когато бях на Острова на Блажените, Габър - вече 70-годишен старец - още служеше клисар при църквата Св. Тарапонтий, дето са най-старите гробища на горния край на града. Той е по наследство от баща си прислужник при тая църква и от дете още е виждал не малко сълзи и чувал плач, стенания и натяквания за светът и съдбата човешка в него. В свободното си време, което не е малко, занимава се с реснарство, лови синигери и пише епитафии. Той не е дип грамотен. Но това е негова гордост. И Габър твърди без усмивка, че неграмотността е най-явния признак за оригиналността на истинския поет. Грамотност и образование убиват свежестта на гения, казва той, и вярва в истиността на думите си. И е непоколебим във вярата си, както всякой, който малко му мисли. Той се счита за една крепост и действително е една, но такава, край която и войска, и народна милиция минават и не считат за нужно да я блокират - защото на никого не е нужна. Тая крепост той пази - с един дебел тефтер цитати, една батерия гърмяна и изгърмявана неведнаж по пазарищата на културата. За съжаление Габър не знае руски, единственият език, който нашите поети и писатели знаят, за да притури още няколко тежки заряда в батерията си, например - изреченията за необразоваността на Пушкин, Белински и пр., неща, с които пълнят батерията си нашенските безграмотници! Основната истина, с която почтения клисар си най-вече служи, е: "Господ е направил светът и всичко на него, без да е ходил на школо, без да е чиракувал у други майстори. Мъдро, истинно и хубаво е само онова, което дойде на човека на ум, без да му мисли." Тези и тям подобни изречения са в устата на сума младежи, негови поклонници - цяла фаланга безграмотни гении, синигери, между които църкат и няколко "врабци от турско време", които Габър лесно лови в мрежата си… То беше тогава едно белобрадо, мило, тумбесто старче, твърде приказливо. Лявото му око при говорене постоянно сълзеше. Фигурата му като да бе сама една епитафия, в едновремешен стил: тъмни изхлузгани потури, отпуснати мустаци, червен жилест нос и фес без пискюл на главата. При тази епитафия само носът не е на място и прилича на беглец в чуждо царство - от царството на епиграмите. Тоя беглец, както ще видите при самите епитафии, често се въвира дето не му е място. Но това го прави по-интересен. В Копник няма друг, който да пей по-добре от Габъра херувикото, което той е приложил и в стихове, та си го пее дето тряба и дето не. - Всички сведения, които тук съобщавам за Габъра, ми са дадени миналата година, уж като препис от един вид некролог за поета. Моето впечатление за него не е такова. Може би той да е неграмотник, но има несъмнено дар божи, а много от епитафиите му свидетелствуват за добро сърце и не плитка мисъл и чувство. Епитафиите на Габъра не са печатани нийде. Поп Мирко, най-младия свещеник при църквата Св. Тарапонтий, отдавна се кани да събере и печата в книга тия прочути по целият Остров епитафии, но и днес, неизвестно защо, още не се е наканил. А те заслужават това, както, вярвам, сами ще се убедите от няколкото превода, поместени по-долу. Това са пъстри, живи, дребни синигерчета, които не само че не чуруликат безсмислено, а би засрамили не едно канарче и безпретенциозната им наивност допира до художествена изисканост. Гробищата в двора на Св. Тарапонтий са засега книгата, дето се съхраняват творенията на този оригинален поет и всяка една надгробна плоча - а те са 5-600, - е лист от тая книга с по една епитафия. А на портите на тия гробища - като че мото на книгата - е написана, с големи бели букви на черно поле, първата епитафия. Означените с * епитафии е съмнително дали са от Габър, но те ми са доставени в препис, като негови. Пишат ми, че още приживе той си е съставил сам своя епитафия, с която е украсена сега надгробната му чер мрямор плоча:

Мини и облажи лежащий в гроба тоя:
живя за чужда полза той, умре - за своя.