НА КРЪСТОПЪТ

На кръстопъти спре се уморен
свети Иван. Зел сбогом, летний ден
прибираше се вече на почивка,
на бледни устни с лилова усмивка.
Над равнини полъхва хлад нощта.
И тъмна се, като че ли мечта
недомечтана, там възправи Рила,
во небесата снежен връх побила.

Къде е той? Какъв е тоя кът?
Пред него се кръстосват път през път,
и всякой път в незнайността се крие.
Къде? През кой ли той да се отбие?
Над равнините легна веч нощта.
Като алмаз изгрея над твърдта
вечерницата, мрачини пробила,
и затрептя таинствено над Рила.

И стори му се някой в тоя миг
насреща му като да иде - лик
в сияние и тихи, кротки стъпки.
Свети Иван се отстрани и тръпки
полазиха светата му снага:
че пътника позна той веднага -
по раните останали от кръста,
по дигнатите с благослов два пръста,
по кървавий на челото венец.
И въззова смутения светец:
"О, господи, нозете си изходих,
гори, поля и планини пребродих,
да търся все спасителния път -
на истината пътя - и светът
и на светът живота що обхожда,
при теб този който води и довожда."

И тъй с усмивка блага на уста,
тоз, който беше тука на света
дошел да люби, страда и се бори,
свети Ивану тихо проговори:
"Тоз, който мене дири, нека той,
в пустинята ли, в горский ли усой,
или в живота, път да си проправи -
през мислите и чувствата корави
на своя ум, на своето сърце…
Ти обърни към себе си лице,
и сам ли бил, или посред тълпата,
на своята душа през тишината
всецяло вдай в мълчанието слух -
ще чуйш тогава туй, що ази чух,
и твоя поглед ще да се отвори
за онзи път, що води през простори

не на живота и света отвъд -
а в тях. При мене води този път…"
И край светеца тихо той отмина,
привел глава. Во глухата долина
сгъсти се мрак и го нататък скри,
към пазвата на тъмните гори…
А дълго ощ свети Иван в тъмата
стоя там, ником паднал на земята.