НА ДРУГИЯ БРЯГ
На пладня той на морский стръмен бряг
възйе се уморен и бодър,
и там застана като тъмен стълп
напречен в небосвода модър.
И впи той поглед в далнини, орел
тъй както в плячка поглед впива -
вълните спят, и в свята тишина
спи далнината мълчалива.
И дълго той недвижен там стоя,
и в тишината му се стори
като че ли нечут да чува глас
из бездната да му говори.
И той се вслуша в далнината взрян.
Мълчат вълните спотаени…
И като сянка там на другий бряг
тъмнеят се едвам съзрени
ред кипариси, тъмен, строен ред -
таинствена, без край алея…
Той знаеше кои и накъде
вървяха с векове през нея.
И мъчеше душата му за там
блян тъмен още от години,
блян и купнеж - и някакъв си страх
от тоз на онзи бряг да мине.
И дълго той стоя и слуша, взрян
с пронизен поглед, ням и бледен…
А тоя глас подслушваше и друг
от Заратустра несъгледан.
Тоз други беше сянката му, там
на тъмний бряг до него спряна:
по стъпките му като верен пес,
тя го последва отзарана.
"Виж, ето…" - тихо проговори тя. -
"Ей лодката за тебе иде -
очакваната толкоз дни наред…
Не я ли Заратустра види?
Къде? Защо? Или на тоя бряг
изгуби в свят и хора вяра?
Но другий бряг, и всичко ти що мниш
там да намериш, е превара…"
А Заратустра слязъл по брегът,
и вече в лодката, полека,
извърна поглед. Бледните уста
му озари усмивка лека.
И тъй на свойта сянка рече той:
"На тоя бряг си ти честита -
и остани на него. Който знай
де и защо върви, не пита
той сянката си - песът, що върви
по стъпките на господаря.
Пред мен се днес широката врата
на бъдащите дни разтваря.
И там отивам аз, на другий бряг,
и радостен отивам ази -
на бурното небе на моя дух
по безпокойните талази.
Там чакат ме ония, като мен
що времето са победили,
и са живота с своя светлина
към нови цели осветили.
И като Цезар, своя горд триумф
кога отива да празнува,
аз малко ща да знам, какво след мен
които тичат ги вълнува.
Не аз след тях, а подир мене те,
вървят където аз ги водя…
И почвата е твърда само там,
аз дето с твърди стъпки ходя.
И дни са дните само, моя дух
в които своя смисъл вдъхне -
на нова обич семето посей,
де прежната во плевел глъхне, -
родената в животът от духът
и съвестта на добродушни
раби на случай, навик и закон -
на времето раби послушни.
Любов, която не твори живот,
а чрез живота смъртта храни…
От нея моя горди дух и гняв
и отвращение отбрани.
И против нея дигнах аз ръка,
от духом нищите родена
за нищи духом… и простре се тя
сред тържището умъртвена.
Оттласнах я - и с нея наедно
оттласнах днешното надиря…
И даде ми живота во ръка
на свойта радост слънчева потиря.
От него пих - и той ми проясни
в душата разума на дните…
Живях - отивам на отвъдний бряг
да преживея бъднините…"
И млъкна той. На млъкнали уста
усмивка горда в миг пресветна…
А лодката с налетели вълни
морето от брегът отметна.
И зе я то - и в тъмни далнини
далеч нататък тя изчезна…
И бурно пляскат гордите вълни
с брега над зиналата бездна.
А над брега от Заратустра там
оставената сянка крея -
докле нощта си сянката простре
и в своя мрак прибра и нея.