СИЛВА МАРА

Пенчо Славейков

През живата й за нея се е знаело много, но не че тя се интересува и от поезия. Т.е. че пише и поезии. Като певица често са я чували да пее песните на други и само туй са знаели. Родена е на 8 септември 1868 в Овеилвес на Росита, дето често се раждат хубавици и рядко даровити хора. Учила се е во Виена, град в това отношение приличен на Овеилвес на Росита. Тя е възпитаница на сестрата на знаменитата Кети Фрьолих, приятелката на Грилпарцера. През 1886 е била учителка в единствената тогава женска гимназия в столицата, след което се оженва за известния в онова време държавник Чебел, а дълги години след убийството му, оженва се отново за поета Иво Доля. Починала е на 40 години, преди смъртта на втория си мъж, бездетна и самотна. В епитафията на надгробната й плоча личат между другите и тия стихове: "Умре, за временното само. Сега живее в вечността - на свойте рожби со живота." И действително това са рожби, каквито не всяка майка ражда, в които и с които дълго и след смъртта се живее. На млади години, когато е била щастие за мъжа си - с даровете и хубостта си, - мълвата е създала легенди за живота й. Ни тя, ни близките ней не са се опитвали да разрушат тия легенди. И остроумно бележи нейния биограф: "Не бутайте легендата! Тя не е плод на неправда и недоразумение. Лъжата на легендата говори винаги за една истина, за удивлението на простосмъртните от извънредното." Песните на Силва Мара не свидетелствуват за нищо, каквото бленуват легендаторите. В тях се очертават контурите на един живот, окъпан в меланхолията на роса, родена в мрака, за да изчезне в слънцето. Те са пейзажи от природата, картини от вътрешен живот; за бури в тях се загатва твърде ярко, и то за бури, които възвисяват оногова, който ги е преживял. На български има досега преведена случайно само една от нейните малки песни:

Когато аз се възвисих,
сърце ми се от тях отвърна.
Чух клевета и присмех лих -
от туй душа ми не посърна!
Цветята буря освежава,
и още по-разхубавява.

Много от нейните песни са печатани с един или друг псевдоним по разни списания, без същинският им автор да е бил известен някому, и Силва Мара е имала рядкото удоволствие да чува известни критици и нейни най-добре познати да говорят най-възхитено, дори лично ней, за песните й, без да подозират, че говорят за нейни песни. След нейната смърт тия песни издаде Книжовното Дружество в Артаня с име Капките на есенния дъжд, една книжка от 145 песни, и след тях кантата Епиталамии (сватбени песни). "Нейните песни - казва Равнец, най-видния литературен историк на Острова - ни говорят за пладня на живота, когато слънцето най-силно грей и онова, що е расло скрито в зори, цъфти в денят, който го облича в хубост и спокойствие. Хубостта на жената, която мнозина още помнят, е съхранена в хубостта на песните й, зад благородната форма на които ни изглежда меланхоличния поглед на тъмни очи и ни поверява тайната на едно битие, щастливо в своята скръб - че тя му е дала съдържание и значение." След това иде отзива на критикът за Епиталамии. "Поемата - казва той - се състои от няколко сватбени песни, наредени в едно цяло - един химн на празника на празниците в живота, празника на оплодяването на майката и на земята, майката на майките. Само земледелчески народ създава и живей в такива нрави и само чедо на земледелчески народ е кадърно да улови същността на тия нрави и да ги възсъздаде тъй поетически. Още повече, и най-добре, негли би направила това една жена. Тая жена ще носи името Сафо на Острова на Блажените. Освен за песните си, това име заслужава тя и според Епиталамии, напомняща епиталамиите на лесбоската поетеса. Както е известно, много от откъслеците, спазени от Сафо, уломки от дивни статуи, са от сватбени песни. За тях може да се каже същото, което Нибур казва за песните на Алкея : "Който има чувство за поезия, той може и от тия откъслеци да види ясно цялото и ще бъде щастлив да влезе през тия мънички врата, прокъртени и поломени, в градината на музите, градината, осветлена от усмивката на Омира." През тия прокъртени врата може би Силва Мара въвожда в друга една градина - в тихия живот на островитянина-земледелец, поетически реалния живот на оня знаменит херой, който от памтивека живей и се безнадеждно бори с черната земя - херой макар най-древен, но и най-модерен, че и той обича своя враг, дори го обожава. За тоя херой няма досега епос. Но отделни песни или рапсодии за разни негови подвизи има доста: една от тях е Епиталамии от Силва Мара. Сватбеният обичай, около който са обвити тия песни, е извънредно и не в красива смисъл реалистичен. Поетесата, види се много явно, е искала да избегне тоя реализъм, но не и съвсем да го заличи - и е дала загадки и характерни нюанси за него. Тия загадки и нюанси придават на поемата колорит и живот, дават реалния фон на идеализираната картина. Тия загадки негли не ще се харесат някому - на педагозите например, моралистите и полицейските пристави при културата. Такива благомисленици най-добре ще сторят да не четат Епиталамии." Епиталамии са преведени на английски, италиански и новогръцки. Особено сполучлив е италианския превод, направен от приятелката на нашата поетеса, талантливата Пагалини, която е придружила превода си с един очерк за живота и поезията на Силва Мара. Преводачката се е помъчила да докаже, че Епиталамии са творени под влиянието на Сафо и - Катуловите сватбени песни. В списанието Живот още на времето се яви силна и справедлива критика на Равнец, в която той доказва, че сходството на Епиталамии с някои от откъслеците на Сафо се обяснява леко: творенията и на двете поетеси са възникнали наверно на основа на народната песен. За влияние от Катула не може и дума да става: Катуловите сватбени песни са прости занаятчийски изделия, мъртви духом и плотию, интересни може би за латинистите, но никой поет и жив човек няма да има воля да ги прочете, камо ли да се влияй от тях. Въпросът за влиянията, външните, върху поемата на Силва Мара се изчерпва с констатирането на факта, че тя е цвете, израсло на почва (не както някой би помислил - на основа) на народните песни. Преко заети неща от тия песни няма, а концепцията на поемата е лично дело на поетесата. Самия въпрос за произхода на Епиталамии свидетелствува за тяхната цена и значение: за нищожни неща не се дига врява!

Силва Мара е авторка на една книга Афоризми и издателка на съчиненията на първия си мъж. На националната библиотека в Артаня тя е дарила всички писма и книжа на мъжа си с условие обаче да останат в тайна още 25 години след смъртта й. Наверно в тях ще се намерят не малко любопитни неща и документи за епохата преди падането на диктатора Стефа, епоха на безуредици, известна в историята на Острова на Блажените под името Смътно време или спасение от спасителите. Няма да останат в тайна само Мемуарите й, които под моя редакция скоро ще се печатат. В тях е описан главно живота на столичния beau monde. Това е една книга, която ще има история - и много ще послужи на историята. Освен дати и факти, извънредно пикантни, в тия мемуари има цяла галерия портрети на мъже и особено на жени из тъй нареченото "общество" - diligences de vieux temps, които скрибуцат, когато пасажерите се качват на тях. Те са твърде удобовместителни тия дилижанси и ако човек не се бои от mauvaise humeur, може рахат да пътува с тях - непрекъснато от една станция до друга. "Мозъкът на тоя beau monde киха над романите на Вилли!" - тъй го определя мемуаристката и майсторски характеризира тоя интересен мозък, който, изваден от техните черепи, би приличал на вкаменени останки от някое пещерно животно. Тия жени поддържат и нещо като "салони", дето мобилите в асирийско безмълвие присъствуват на жертвоприношения на вуйчо Приапа. Мемуарите са художествено написани и ще бъдат украсени с множество фотографии - най-вече женски - и на ония, които се возят на тия дилижанси от една станция до друга. Тая книга, вярвам, ще има история - и ще послужи на историята.