НОЩЕМ

Прязнощ е глуха. Зад облак се крий
пълния месец в небето.
Сенки се сплитат, преплитат, летят
татък далеч по полето.

Стойно и Пети в полето вървят
преко, от пътя отбити; -
тъмно край тъмния Етър пред тях
бозна що шепнат ракити…

Утре пазар е, - те рано в града
смятат зори да преварят;
знаен е пътят и охолно там
пътьом се те разговарят.

Ето насреща им Синия Вир.
Гърчави клони привеждат
тихо върбите, - от ниския бряг
в тъмния вир се оглеждат.

Плахо озърна се Стойно и в миг
Петя слови за ръкава:
"Бягай да бягаме. Чуй! Погледни -
бродници бродят тъдява.

Бляска и тласка се Синия Вир -
виж!…" Под върбите превили
клони, на ниския бряг зад тръстта
вие се рой самовили.

Ето и други, навлезли в вирът,
ниркат и пляскат водата…
Месечко смей се над тях и снаги
кръшни облива с позлата.

Спрени се двамата спътници там
взряха - и без да се сети,
устни изду и ги сви и в несвяс
писна-подсвирна им Пети.

Пърпет и шум и пронизителен вик -
ек надалек се обади…
Прязглава двамата пътници в миг
хукнаха там през ливади.

А като вихър извиха по тях
рой подир рой самовили -
пърпет и писък… Другар до другар
бягат що имаха сили.

Ето, настигат ги… свари завчас
Стойно и чело прекръсти,
и омърлушено, свит на кълбо,
спре се под буйното гръсте.

Мина над него зловещия рой
и се нататък помете -
дето в полето се мярна далеч
тъмната сянка на Пети…

На сутрината когато овце
в къра изкарвал овчаря -
сварва го свит и прибит край плета
на махленскáта кошара.

И що не чина горкий му баща:
врачка ли, баби ли вещи -
всичко напусто. Горят и до днес
в църква за клетника свещи.

Ала отникъде помощ нема…
Слисан се лута по село
Пети - и бъбри все нещо безсвяс,
счумрил набръчкано чело.

Кротко върви и за миг полети
и нададе олелия…
Бродници, в прязнощна доба, умът
зеха на Петя, горкия.