ЛЯТНА ВЕЧЕР

Прибуля с пепелив вуал небото чело
и бори се нощта с умиращия ден;
надникват тук-таме звездиците несмело -
и сякаш иззад тях там някой спотаен
си бие с тях шега, подкача ги и гали,
и духне ги за миг и тутакси запали.

Ей от клисурата вечерника полъхва.
И от далечните замъглени поля
към село бавно звън от стадото заглъхва;
от тихата река подйема се мъгла
и като мляко се по брегове разлива,
и сенките нощта една во друга слива.

На почив селото прибрано е отдавно;
самотно някъде свещица протрепти;
на кръстопът отвъд се някой мерне бавно;
невидима кола там нейде изскрипти
и тресне - предрънчат синджири на юларя,
и счуе се гласът подкарващ на коларя.

Отдавна селото на почив е прибрано,
подир умората на работния ден,
от тъмните зори започнат още рано.
А все пак, от денят макар и уморен,
случайно, уж така по някакви си сгоди,
отбива се съсед съседа да споходи.

Стопанка среща го и в къщи госта кани,
а ей обажда се и самия стопан
отвътре. Почва се здрависване, покани,
и край камината на гостена желан
сама стопанката възглавница подлага.
Той сяда. На лице разцъфнала е блага

усмивка - знайната на всички веч отколя.
И с знайните шеги се тиха реч подбра.
(Децата, бащина изпълневайки воля,
чевръста дъщеря отвъд да спят прибра.)
И с госта остана, край тихата камина,
сал стария стопан и двамата му сина.

От най-напред речта чевръсто подловена
се ви, сегиз-тогиз поръсвана от смях,
но скоро, като че по припор, уморена
полека се едвам повлече. А пред тях
момата между туй на скемлето-триноже
мезе и бял кърчаг со прясно вино сложи.

Речта се омудни - зачевръстиха чаши.
А разговора е все същия, познат:
"Дано да пекне пак", "Дано се не разкаши"
(ръмило беше днес) и току виж че "сват"
тоз тук обмълви се, а онзи "свате" вметне,
и думи с погледи кръстосват се приветни.

А ей че се речта нечакано отплесне,
завий, залута се към някогашни дни
и сякаш в думите нечуто нещо чезне,
като от свирка на овчаря в далнини
стадата привечер подкарали на паши.
И се за здравица по-често дигат чаши.

А през открехнати за в стаята съседна
врати, прислушват се жените во речта,
макар че думите от първа до последня
отдавна знаят те, тъй както и целта
на гостенина стар, но пак се те ослушват
и нещо си една на друга все пришушват.

Между това отвън, под вишнята на двора,
от къщи скритом уж, са вече той и тя.
Отдавна вече там е тихнал разговора.
Мълчат облегнати и двама на плета -
уста се до уста тъй често приближава,
че време зарад реч май малко им остава.

Това, що старите в речта си мотолевят
там вътре, и се все наоколо въртят -
тях тръне младите отдавна ги не плевят,
и пътьом, ако е на сгода, поменат:
тя - всички дарове че вече са готови,
той - че пендари е в града поръчал нови.

И млъкнат пак. А ей по някоя закачка,
в тъмата пръхне тих, сподавен кършен смях…
Преваля нощ. Крила разперилата квачка
събира пилците в небото и пред тях
все по-високо се и по-високо дига,
като че месечка да иска да застига.

А гордо месечко, нагоре сърп извърнал,
по знайния си път величествен върви,
и тъмната земя со светлинка обгърнал
на горний божи свят легендата мълви -
зарад която се звездите разговарят,
и в ширното поле я нивите повтарят.

И слуша селото во бодър сън заспало.
А кръст издигнала да бди на висини,
сама сред селото, като видене бяло:
и черквицата грей с варосани стени, -
като пазителка на туй, що в тишината
се готви за живот и зарад жътва свята.