ИЗГОРАТА НА ШЕМЗЕДИН ХАФИСА

*

Като че ли дъхът вълшебен
от песента на Шемзедина,
и аромат и дивна нега
лъхти от тъмната градина.

Лъхти и трепка и унася
Зюлейка во мечта желана -
мечтана тука всяка вечер
под ромонът на шадравана.

И свиден лик през паметта й
кат ведро облаче премина,
с ликът сърцето й погали
в миг песента на Шемзедина:

"Изпей - ми думаше тя снощи, -
о Шемзедин, за мене песен…
Защо при мене си безмълвен?
Къде в мечти си тъй унесен?

Нима така поета люби?
Пей зарад моята омая -
аз искам в песен да я чуя,
властта й в думи да позная."

- Пред твоите очи вълшебни,
на откровение прозори,
с унесен поглед ази слушам
това, що ми Аллах говори.

Туй, що е той създал в мълчане
на висша творческа забрава,
и Шемзедину заповядва
в мълчание да съзерцава.

Мълчането да му говори
за щастието на поета -
да чувствува през твойто сърце,
през твоята душа да гледа;

да гледа и да се опива
и в щастието до полуда
около твоя дивен образ
да пърха като пеперуда.

Да пърха на крилца на знойни
желания - и да се спусне
там, де го за наслада мами
медът на благовонни устни!

Че тия устни са на рая
на щастието златни двери,
пред чийто праг на Шемзедина
душата в свят възторг трепери…

Безмълвен аз стоя пред рая,
и очарован и унесен -
не е ли грях неземно щасте
да въплощавам в земна песен?

Да бъде! Сам Аллах на злото
и на доброто е на края -
грях сторен с неговата воля
отваря дверите на рая."

* *

Шум от бързи стъпки в тъмната градина -
спре се пред Зюлейка черната робиня,

спре се и безмълвна дълго стоя плаха,
докато най-сетне: "Сбрани са при Шаха

всичките велможи, всички знатни хора,
всичките в Мозалла на трона подпора:

на съвет за сетня чест на Шемзедина…"
- Сетня чест?! "Да. Днес се Шемзедин помина."

И припадна в сълзи робинята млада…
А когато пак се дигна от земята,

шадраванът само ръмолеше мудно
и в дрезгавината таинствено, чудно

милваше ветреца прасковната вейка -
нямаше наокол никъде Зюлейка…

* * *

Шах Менсур глава привел мълчи,
а мълчат и знатниците сбрани;
мисълта на скръбний Шах да схване,
всякой в него вперил е очи.

И промълви Шаха най-подир:
"Шемзедин разкъса днес венеца
на живота. Отлетя певеца
в небесата. На прахът му мир!

Нему даде дар висок Аллах,
дар за песни. Ала, за награда
на дарът си, той живя и страда -
в божий дар светът намери грях."

Бен-Акиба, седнал там отвъд,
тук подзе: - Умрял е той в кръчмата.
Виното го светнало в главата!
В тоя знак е явен божий съд. -

"Да - и други се обади там: -
кой каквото дири, туй намира…
Не остави той светът на мира.
Други хули, - бе посрамен сам!

Хорска чест подигна той на смях,
хорска чест и благочестна вяра…
Острий меч на своя гняв прокара
през сърце му - смири го Аллах."

- "Подигра се той и с любовта,
пя за нея неприлични песни,
и разголи во слова несвесни
на живота тайната света" -

тъй започна Бен-Акиба пак -
"И защо? За кефа на акрани,
дето ги, от кол от въже сбрани,
подир себе влече тоз голтак;

влече ги и пя и в песента
сладостта им на греха открива…
Неговия живот грях покрива -
от грехът избавя ли смъртта?

Роб на страсти, лекомислен роб!
Той живя безсмислено, злосторски…
За такъва в гробищата хорски,
по светия закон, няма гроб."

В стаята настана тишина,
в погледите буря се отблясна…
Изведнъж чемшир врата се джасна
и ключът отлетя настрана.

То Зюлейка беше, тичешком
идяща. Но спре се тя веднага…
"Влез, ела… Недей стоя на прага, -
Шах Менсур промълви шепнешком. -

Тук се дигна разпря: Дали в грях
Шемзедин живота си премина;
и къде да турят Шемзедина -
дали тамо, дето ще и тях

в гробищата хорски погребът,
дето своя свои ще да срещне, -
или гроб да му изровят грешни
на поле, на някой кръстопът?

Ти ела… Не гневните души, -
права правда само онзи дава,
който по закон я не познава,
а решава - сърце що реши!

Пристъпи. Таз книга разтвори,
песните са то на Шемзедина:
сам поета своята съдбина
с разумът си нека озари."

И пристъпи Зюлейка. И с тих
трепет тихо книгата разтвори,
и с наведен поглед проговори
тъй отдавна неи знайний стих:

- Да бъде! Сам Аллах на злото
и на доброто е на края:
грях с неговата воля сторен
отваря портите на рая! -

Дигна поглед Зюлейка. Завчас
погледа й сякаш мрак засени -
в миг й немощ подкоси колени,
и тя падна ником во несвяс.