ЖРЕЦ НА ЖИВОТА

Обикна ме живота - и ме сам
на волята си първожрец направи,
и възвиси ме той и ме постави
пред мряморний олтар на своя храм.

Аз тамо бдя. През моя поглед тих,
на тез, които идат пред олтаря
душата се таинствено разтваря,
като вратата на света светих.

И виждам ази всичко ясно в тях -
чета, което в тях е спотаено:
грехът на всяка мисъл съкровена,
и правдата на всякой грях.

И ден и нощ минават те край мен,
едната друга върволица сменя, -
тез с погледи горящи от съмненя,
онез за подвиг с погледа студен.

Едни без вяра, други с бесен жъд
за вяра - вяра и живот убили!
Дохождат тука те с последни сили
и от живота чакат своя съд.

И чакат те с приведени чела, -
и чакат те десницата на жреца
да прокълне или да свий венеца
и увенчае техните дела.

Но аз стоя и тих и мълчалив,
недвижно сложил на сърце десница -
вървят една по друга върволица
и пълнят храма с екот грохотлив.

Неволно се понякога ръка
протегне - воля висша я запира,
и словото на устните замира,
когато зина слово да река.

"Спри!" - чувам глас да ми говори: - "Жрец
поставих аз да бди и съзерцава,
и дето други съдят - да венчава
на блага прошка с лавровий венец!"

Обикна ме живота и ме сам
на волята си първожрец направи…
Обикна ме - в смъртта да ме прослави,
и осмърти ме жив во своя храм!