БОЛНИЯ МОНАХ

С години той на дървеният одър
лежеше. Но в плътта му помъртвяла
духът бе жив, и погледа му бодър
неземна тиха светлина огряла.

В килията да го споходят сума
дохождаха; и вижда той как спира
на устните им недомълвна дума:
"Нещастника, той още не умира!"

По себе си живота те цениха,
отсъждайки за себе си отсъда…
И гледаше ги той с усмивка тиха,
прозрял в душа им тъмна и оскъда.

И мислено десница той издига,
благоговейно чело да прекръсти -
че, схванати като че ли с верига,
недвижни бяха неговите пръсти.

И нямо устни шепнеха молитва:
"О, дай ми, боже, в мъка да живея:
с неволята веднаж започнал битва
да продължа - и не да надделея…

Ти повели и аз при теб ще дойда.
Но подари ми дни и още мъка
да славя теб в световната несгода,
безног, недвижен, в немощ и несръка.

От мен да чуят твоята възслава,
тез, дето им е своя мисъл чужда -
над скръб и мъка как се възвисява,
комуто е живота висша нужда.

Те нека бъдат здрави… Во неволя
за мен си ти отсъдил да живея…
Те слаби са в мощта на твойта воля -
аз в немощта си, боже, силен с нея."