БОРЕ ВИХОР

Пенчо Славейков

Най-видният от патриотите-поети на Острова на Блажените през деветнайсетия век е роден на 17 април 1827 в Артаня. Баща му, за когото в родът на поета съществуват тъмни спомени, е бил безпокоен скитник, спрял в Артаня с намерение там да си остане, женил се за някаква си открадната робиня, хубавица, родом от остров Хиос – добил от нея две деца и бозна къде изчезнал пак безследно. Вярва се, че са го убили ония, от които той откраднал робинята. Това твърдо се вярва, макар че в един стар регистър – нещо подобно на градска кондика – аз намерих следнята бележка, написана с вето кармъзено мастило: “Да се знае кога се удави Ветко Вихор на 13 травен , излязъл за риба на морето. И не се видя вече. Тогава беше и небопотъмнение и буря и твърде страшно.” Синът, круша от корена на баща си, е същия темперамент – същия безпокойник – също изчезнал, но не тъй безследно. Той и днес живее в паметта на хората со своите песни и подвизи. Боре Вихор е от ония гарибалдийци, десет, които паднаха в плен при първата атака на Рим и които, макар ранени, след два дни обесиха без съд. Двайсет години след освобождението на Рим синът на поета и бореца, виден съвременен политически деец, пренася костите му в Артаня, дето те почиват днес, може би най-после успокоени.

Живота на поета, неговата действителност, твърде малко се знае. Но легендите за тая действителност са безчет, както за всякой херой на живота. Така например, разказва се, че той бил дивен песнопоец, едва ли не нововремен Орфей, в чийто глас се заслушвали и дърво и камък. Види се, на Острова тогава не ще е имало хора да слушат! На двайсетгодишна възраст е бил за пръв път затворен като главатар на заговор против княз Селвини, потисника-управител на Острова, но след три години (1850) помилван. Няколко дни след излизане из затвора той забива кама в гърдите на тоз, който го помилва, но бе така немилостив към народа си – и тъй вярно улучва тъкмо сърцето му, че енергичния тиран издъхва на мястото си. И макар че това става в центра на града, в най-многолюдната улица, Вихор успява да избяга. И става воевода на чета, която години наред задава страх и трепет на враговете, поддържана от населението. На 14 май 1854 него издебват от засада, когато е бил отделен от другарите си, при планинското село Скемле, съдят го и осъждат на смърт, но смъртната присъда, за чудо, бива заменена с вечен затвор в окови. Но и от тоя затвор поета-въстаник успява, неизвестно по какъв начин, да избяга – праща дома си вест от Сицилия. Там бореца за свободата на родния си край се запознава с гарибалдийците и умира за свободата на Италия. – От Боре Вихор са останали само тия песни, които съм се опитал да преведа тук в размера и тона на оригинала. Лични патемии и съдбата на неговите другари са темите на тия песни. В тях бореца пей за подвизите на загиналите за живота на други, които не бог знай с какво са заслужили тоя живот, и жъртвите на борците за него. Но хероя не е философ да му мисли, а върши своя подвиг, често за безсмислици. “Ако би му мислил, не би бил херой: живял би да умре – не умрял да живей!” Тъй пее сам поета в една недовършена песен. Положително не се знае дали тия песни – и петте – са наистина негови или от някой друг неизвестен поет. Вихор е от ония поети, които рядко са творили и не са придавали значение на творенията си, нито са ги скрепяли с името си. Но хората имат потребност да приковават безименните неща на кръста на известни имена. И наистина, в първата половина на деветнайсето столетие на Острова на Блажените не се знае да е живял и пял друг поет, комуто, по дух и форма, би могли да се припишат тия песни.

През 1896 на бореца-поет дигнаха величествен бронзов паметник сред Артаня – на големия площад на свободата. На тоя площад всяка пролет, на 11 май, стават шумни народни тържества и помен за борците, загинали за благото на родния край.