Отдавна гората слана ослани,
ей късна веч есен придоде;
мъгливи, невесели дойдоха дни -
я свивай байрака, войводо!
Низ тъмни усои доволно е веч
немили-недраги що бродим;
полята ни родни са мощне далеч -
време е назад да си ходим.
Не ни проработи туй лято честта,
че лоша сме среща имали...
Пролетес ний бехме най-силната чета,
а най сме малцина остали.
По тъмни усои, по голи скали
мнозина куршума завари -
и ръфат месата им хищни орли,
я вълци, юнашки другари.
А дома за тях е прехвръкнала вест...
Когато се тамо вестиме,
тъжовните майки в горката им чест
сам бог знае как ще тешиме.
Отдавна веч техните бели власи
е черна чембера обвила,
и люта тъга им сърцето коси...
Чест майчина - чест е немила.
Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
кой знае какво са те стали;
у турците роби, неволи търпят
жени и дечица ни мали.
А ний като вълци по нощния мрак
немили, недраги все бродим...
Войводо, я свивай ти кървав байрак,
време е назад да си ходим!