"Мир, мир!" - едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.
Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е рат
там кръвна коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило...
Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
"Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!"
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: "Но завръщат се те
сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води."
И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
"Излез! Посрещни ги! - Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?"...
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.
Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна -
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна...
Притекоха се воеводи завчас -
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.