Моите възгледи за българската поезия са били всякога резки и отрицателни. Не особено високо съм ценил и мога да ценя аз тази поезия, имайки пред очи главно нейната естетическа ценност.
Но днес ми се пада случай да говоря за миналото и сегашното на тази поезия от друго гледище. Искам да извадя бащи и деца едни срещу други и пред вас да опитам пулсът на интересите им в живота и отражението на тия интереси в творенията им. И писатели и творения ще ме интересуват, доколкото имат те отношение към поставения въпрос.
Вярвам, знаете добре характера на борбите, водени от нашите бащи и средствата за тия борби. С няколко думи казано, това бе една упорита борба за спечелването и спазването на българина: неговото изтръгване от византийските примки на духа, от оковите на турската робия и вливане в душата му лъч на национално съзнание. И всичко, що е могло да се вземе на ръка, всичко е послужило за оръжие в борбата. За героите на нашето минало животът е бил борба без озъртане, борба a outrance, борба на инстинкта, който техния разум не всякога е можал да подкрепи. Но тоя разум - какъвто са го имали те - не е бил особено и потребен: инстинктите са били тъй здрави! И в тази борба те излязоха победители, каквито ще излязат всички със здрави инстинкти и сърце, милвано от идеал за благото на другите.
Дейността на хероите на миналото се прекъсна, неестествено и не навреме, от онова велико събитие - Освободителната война, - което тури синурен камък между минало и сегашно. Освобождението завърши един период от нашия национален живот, период предисторичен. Защото исторически живот е самостоятелния, съзнателния живот на един народ, а не вряскотнята му в постилците, не израза на физическото му съвземане. Всичко това е далеч от нас и ний можем с ясно око да се озърнем да го видим и преценим. И озърнати назад, ний виждаме пред погледа да се възправят трите стъпъла на миналото: П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботьов. Зад тях има паплач други; но когато в една река плават сомове, кой ти гледа мренките! Пък и характера на моята работа не ми позволява да се впущам в подробности: че не дълга и широка разправия за българската литература пиша аз, а къс очерк за основния смисъл и характер на българската поезия.
Какви възгледи за поезия и литература са имали нашите първи поети? Истинският отговор би бил - никакви. Но все пак, без да са имали понятие някакво за занаята си, не ще е било. И макар да не знаем нищо пряко за тях, но само факта, че нашите поети от миналото са знаяли един или дори няколко чужди езици - най-често гръцки, може да ни науми, че те все ще са чели на тези езици нещо и върху поезията. Защото известна е "любознателността" на словеснейшите наши отци и праотци. Любознателни са били те и чели са много, дори повече и от нас, днешните, но какво са разбирали от четенето, то е друг въпрос. Малко едно прозорче, през което ние можем да надзърнем в интересите и понятията за поезия на нашите първи поети, ни отваря Анастасий Стоянович Киприловски в превода на Кайдановата Всеобща история, превод, печатан през 1863 в Будим. В тая книга, на стр.202, музикословния преводач прави следните разяснения: "Стихотворство, ако зема, та напиша нещо и гледам единат ред да нема по-много сречки от другиат, и срещна гласоударението и на двата реда се на едно място, ще рече стихотворя, или зная стихотворство." И със следното въздихание той свършва своята бележка: "Ах! Колко желая да събира няколко песни български и да ги издам на печат!" Мечтата на добрия патриот скоро става дело. На "тамбура Мусса сладкопойна" започват да дрънкат даскалите от всички краища на България и пълнят тогавашните вестници с всевъзможни стихотворения за "дългоденствието" или успеха на жеравненското и дивдявското читалище или за пожарът еди-де си, който грабнал Станчова хан и стигнал чак бабина Минчовчин плевник. При тоя случай баба Минчовица надала нарата и огънят, като че уплашен от нея, угаснал. Безмислени мозъци са драскотили каквото им кефне и не по-малко безсмислените вестникари са печатили тия "плодове на родния гений". Но най-лошото в тия стихове в подигравката с езика, който вече по онова време, в 50-те години, е бил доста добро сечиво за дялане на поезии. Знайно е, че у добър майстор дори и по-лоши сечива са добри.
Майсторите не се забавят. Най-първо Добри Чинтулов (1827-1895), които със своите творения закрепят у нас тоническия стих, тъй характерен за българския език. Дълги години след това явяват се учебници специално за словесността, от които са вземали ум и поука мнозина от нашите вехти стихотворници. Това са учебниците на П.В. Оджакова, Т.Н. Шишкова и Д. П. Войникова. Излезли почти половин век след книгата на Кипиловски, в тях се проповядват дивотии много по-големи от първобитното мнение на преводача на Кайдановата история.
Всичко израсло на почва на тия невъобразими въззрения и учения за поезията не заслужава ни най-снизходително внимание. Ония, които дават боя и израз на своето време, Славейков, Каравелов и Ботьов, тях малко ги е грижа що си брътвят учебникарите нашенци, и като "трудолюбиви пчели", както понякога обичат те старомодно да се наричат, отиват да дирят мед чак в далечна Русия. Техни учители са Пушкин и певците от Пушкиновата школа, и руските критици начело с Белински.
Но още преди да се явят те, вече Добри Чинтулов, ученик пак на същите учители, дава пръв пример от правилна българска стихотворна реч. А и една твърде тънка сянка от поезия лежи над тия стихове. Но извора на поезия у Чинтулова престава твърде скоро, види се, защото у него тя ще е била само младежки кипеж, временно увлечение. На младини кой не е "бивал поет", т.е. не е писал стихове? При все това Чинтулов има една голяма заслуга - той дава насока на младите поети как и къде да отидат за поука. И несъмнено е, че не само по-сериозният интерес към поезията, но и издигането на Славейкова над другите нему съвременни стихотворци се дължи на влиянието от руската поезия и критическа мисъл, възпитателки на неговия вкус и талант. Ето потвърждение от страна за влиянието на руската поезия и критика върху Славейкова имаме ний в статията на г. Т. Бурмова е Български книжници, 1860 (част II, кн. I, стр. 40), дето се гади учителя му Н. Михайловски и той за еретизма - че четели и се намирали под влияние на идеите на напредничавата част от руската интелигенция. Мнението на г. Бурмова е характерно за разума и възгледите на онова време. Това за което ние не можем освен да се радваме, че е интересувало Славейкова, това за неговите съвременници е повод за укор. Почти под същите влияния, под които се намирал Славейков, са се развивали Каравелов и Ботьов. И у тримата ние виждаме възгледи, близки на възгледите, проповядвани от наследниците на Белински, от Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов, възгледи тъй много способствували, но не и по-малко напакостили на развитието на руската литература. Ядката на тия учения е: Поезията тряба да има за цел да проповядва пряко само напредничави и полезни за обществото идеи! С такива възгледи, имащи известно оправдание само в даден исторически момент, руските едновремешни критици извършиха цял преврат в своята литература, за временна полза на своето общество; но сериозното художествено творчество не се поведе по техния ум, и истинските руски художници на словото, като Тургенев, Толстой, Достоевски, спечелиха трайни победи и в своето отечество, и далеч вън от него. Само второстепенни таланти, ограничени и във възгледите за своята задача, си привързват таланта и ума о временни партизански начала и обществени тенденции - и в това отношение те добре правят. Те извършват пряко онова, и само онова, което е странична работа на сериозните художници. Обикновено те умират, докато са още живи, т. е. с изживяването на даден исторически момент, те изфирясват из съзнанието и из паметта на хората. Der Mohr hat seine Schuldigkeit getan, der Mohr kann gehen - това е съдбата на ония художници, чието сърце подяда червея на публицистиката, които не наблюдават живота освен от някой низък бинек на пазарището.
Нашите поети не са се хвърлили току тъй урбулешката под влиянието на руската литература. Родството на езиците е привличало лесно вниманието им към тая литература, а главната им тенденция е била най-сгодна за възприемане от нашите поети, тъй като нашия живот наложително е изисквал такова служене от своите представители, помимо влияния и насърчения отвън. И нашите поети - верни чада на епохата - едва ли инстинктивно би могли да проумеят иначе поезията освен като оръдие за пряката цел на времето. Твърде рядко - и явно е, че случайно - поезията служи на своя живот, както напр. народната песен. И тая поезия е една обикновена ратайкиня, приставена у крайно нелюбезни господари, които като я експлоатират, не й оставят дори да си отдъхне, да познае и тя, че има собствена воля и право на свое съществуване.
Но дали е могло да бъде иначе по онова време, в ония обстоятелства? Не, защото самите поети не са могли и не са желали това. Ето напр. Славейков. Всички го зоват поет и сам той се смята за такъв, но сърцето му го влече съвсем другаде, за друго той копней. Борбата, обществените разпри са негова елемент. Когато не по своя воля той се види далеч от тая борба - положение най-добре дошло за един поет, че то му дава възможност да се предаде на онова, що му е по сърце - той унива: "Аз не намярвам в друго никаква прелест на живота вече, и ако, за зла участ, аз не се осетя наново на този труд и живот ("бурния граждански"), страх ме е да не метна петалите в задушливия круг на бездействието..." По природа нашите бащи са били борци; животът, а и всяко дело в тоя живот са разбирали като борба, и то борба в твърде определен смисъл, диктуван тям пряко от времето. Като на средства в тая борба те са гледали и на ония неща, на които едва ли някому сега би дошло на ум да ги зема за такива. За Славейкова дори и любовните песни, т. е. песните, в които се дава израз на чувства най-интимни, отстранени от пазаря на живота и тъй да се рече, анти-социални, и те са оръжие в борбата за национално самосъзнание. Куриоза не е малък, но ние сме в епоха на ренесанс, когато и куриозите са най-естествено нещо. И наистина тия песни извършват превъзходно службата, на която авторът им ги назначава - т. е. изместили са турските и гръцки песни, които тогавашната младеж е пеяла, - но що ново внасят те в ония души, от които изпъждат чуждите? Нищо. Те връщат пак старите пропъдени съдържания, но само че сега в друга премяна - български вместо турски или гръцки език. И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато прибира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си. Само няколко от тях прибира той, но и тях подлага на такава външна и вътрешна дезинфекция, че те изглеждат сега не на преправени, а на изново написани. И от тях лъхти дъхът на нашето време.
От издадените напоследък песни от Славейкова, колкото те и да са малко в сравнение с онова, що е написал той, изпъква ясно образа му като поет и борец. От тримата поети на миналото Славейков е най-разнообразен в темите и формите при тяхната обработка. В историко-литературно отношение той заема преднина пред тях, и ако Ботьов, пряк негов ученик в много неща, го е отминал далеч напред по глъбината на своето поетическо чувство и конкретността на въображението си, все пак поетическите похвати у Славейкова са по-разнообразни. И струва ми се, че няма да сбъркам, като кажа, че Ботьов е надминал Славейкова като поет, но не и като художник.
Твърде малко са поетическите творения на Славейкова, които прескачат отвъд синура на времето си, които и днес би могли да се четат като поетически произведения, а не да се сматрят само като документи за литературното ни и обществено развитие. Поезията, както и другите дела на Славейкова, естествено, се подразделя на три групи, тъкмо според трите течения на обществения ни живот в минали дни: училище, черква, политическа свобода. При тях скромно се свива една четвърта малка групица поетически творения с чисто индивидуален характер, лични изповеди, чисти от каквато и да е обществена тенденция. Но по сърце на нашите тогавашни хора са били само ония от песните на Славейкова, в които те са чували ехото на своите дневни борби и интереси. Дори и когато от тия песни еква гневния глас на бореца против сами тях.
От всички негови дела и думи духа вятъра на времето - патриотическия вятър на втората половина от току-що миналия век. Тоя вятър не е същият, що вее из отвъд Дунава, от поезиите на Ботьова и Вазова. Той не е вихрен, а меланхолно тих, не дразнящ тъй нервите, но настрояващ на размисли. Песните му предават главната нишка на настроението на епохата, песимизмът на нашите борци от миналото, песимизъм активен, тъй характерен за хората, които ги няма вече. Бодрия дух се рве към дело, към подвиг; ни сердара го души, обстоятелствата го мачкат. Комуто е задуха в тая сфера, нему пътят е отвъд Дунава, дето се пеят свободни песни и се мре херойска смърт. Отсам се живее по-тихо, по-спокойно, но затова се живее истинско херойски. Така е живял певеца на
Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как се пеят славни песни за стари,
тамо дето днешните са заспали?
Той не само се зарича да не пее, но и да не дигва пръст за борба, че
ожесточен, пощада му не рачих -
"Да тегли, думах с яд, нел’тъй мъжди."
Народ такъв за друго недостоен,
освен за мъки нужди и тегла,
неучен род, безсмислен роб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?
А ни една стъпка, ни едно дело няма записани в сметката на неговия живот, които да не са вършени за обществена полза или поне с омисъл за такава. И няма обществена борба, в която той да не е стоял в първите редове. На залязване, към края на живота му, грохнал вече физически, него налитат гарваните на новото време и безмилостни кълват сърцето му, сърцето на стария ветеран. Наоколо му е пусто - и в обществото, и дома. Че по онова време в България върлуваше мор и свински бяс, от който всякой се спасяваше както и дето може. И един от синовете на Славейкова бе прогонен на чужбина, а друг в тъмницата изложен на най-гнусни и жестоки оскърбления от глутницата на онова време. Стария ветеран в това време почва да издава вестник ("Истина") под тежкия боздуган на стамболовската цензура, и запява пак песен за борба, вяра и надежда:
Срам томува, който тъжи...
Слава, във ръка с оръже,
който бди на своя пост!
В едно писмо (9. III. 1887) до най-малката му дъщеря ний намираме изразени най-ясно и резко темпераментът и убеждението на стария борец. "Аз съм вече много преминал и това ще прекарам (преследвания в Стамболово време). Който е бил големи тъпани, не ше да знае за такива спукани даарета, които му бият...Блазе на тия, които могат да покажат раните си за отечеството...Ти трябва да се гордееш с това, че най-ближните ти търпят малки неприятности, не за кефа си, не за някакво престъпленье, а за най-милото, най-свидното на всякой порядочен човек - за народа си и за отечеството си... Дерзай и не бой се, ни аз, ни братята ти няма да посрамим родът си ни отечеството си. Ние никога не сме му изменявали, нито сега в тия трудни обстоятелства ще му изменим..."
От хероите на миналото най с непокътната душа и ненакърнено от неволи чувство остана Славейков. Фронтални кризи той не е знаел. Защото в борбите той се е уповавал най-вече на себе си, и не други (ни хора, ни обстоятелства) са му диктували а той им е диктувал какво да правят. Той не се е лъгал по умът на другите, нито самилъгал в духовните и физически сили на народа. Затова и резултатите от борбата не са го изненадвали и разочаровали. Няма какво да го разочарова - той не се е очаровал от нищо, освен от своята воля - да бъде борец за права на своя народ. И без да вярва и чака сигурен успех, той се бори в име на самата борба, в която и само в която намира смисъл в живота. Ако има да върви някой подире му - добре! Не ли, той сам върви - рано или късно не един ще го настигне и ще тръгне с него. Това е науката на живота, добита в борбите на самия живот, за това о никога не лъгала своите носители.
Съвсем иначе е при Каравелова и Ботьова. Преди да познаят себе си, хората и обстоятелствата, преди да влязат в живота - те се ангажират в борба с убеждения на предположения, с вяра на вересия. Не в борбата се уяснява и определя техния идеал, а още на ученическия чин. Такъв обществен идеал, несъобразен с времето и възможностите, е мехур в ръцете на дете - доде го надуйш - пуква се.
Такъв е идеала на Каравелова, идеал, който той проповядва като журналист и като поет. Подготвян дълги години за мирен кабинетен работник, ние го виждаме през 1869 затворник в Пеща, набеден като участник в убийството на сръбския княз Михаил. На излизане от затвора той издава манифест, дето определя своята програма на бъдещ български деятел. Тая програма е документ твърде интересен и характерен за Каравелова. Там думата е първо за отърване българина от трското робство, за което "дошло вече време", и че затова ние тряба да оставим всичко друго. Черковната борба, се казва след това, чисто и просто тряба да се окачи на клечката. За нея не чини да се хабят време и сили. И трето, че освобождаването на българина от турско робство тряба да стане с наши сили и дружна работа на другите балкански народи - които в бъдеще ще се съединят в една федерация. Щастлива наивност, младост и книга лъхтят от това писмо Към моите братя! Такава книга и наивност, каквато вей из думите на не един от днешните зелени български политици, които подновяват пак Каравелова блян за балканска конфедерация, т. е. отлагат борби и надежди за далечни дни, тъй като не са кадърни за борбите на настоящето. Лесни е да милваш сърцето си с предвзет идеал за някогашни дни, тъй като нуждите на тия далечни дни са предполагаеми! Лесно е, като се игнорират настоящите нужди. Има ли нужда от измисляне идеали - при наличността на реални нужди и борби? - борете се за тях и оставете далечното на далечните. Защото може тия бъдещи съвсем сериозно да ви натякват: вашия ум, вашия характер не е достатъчен за настоящето - бъдете тъй добри да не правите на наша сметка нравствени борчове! Марк Аврелий казва: който вижда настоящето, вижда всичко. Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на работа в настоящето - за българина са възможни добри дни - и без лутания подир призрака на въображавано бъдеще!
Пряко от затвора Каравелов се хвърля в борбата, високо държащ в ръка знамето, на което са написани горните три принципа, станали отпосле заповеди в хъшовския катехизис. И десетина години наред той стои гордо на своя пост, и тежко и горко ономува, който не се кланя на негова Аллах. Тоя Вотан мята своите убийствени стрели върху всичко, що му се изпречи и което му се струва, че иска да пречи. Цял рой немили-недраги скитници, и в себе си и в света, наобикалят гръмоотвержеца и му помагат в разрушение и градеж, помагат на тогова, който сам би понесъл всичко на своите плещи - затова е велика силата му, крепена от велика вяра. Между другарите му личат имената на обоготворяваните и днес и во веки Левски и Ботьов, които без него не биха били те. Те не му помагат само словом и делом в прокарване неговите планове и мисли; те му помагат и на вярата в себе си, и на вярата в успеха на кипящата борба. Защото не веднъж са налитали вождът размисли и съмнения. Особено Левски в това отношение е бил ценен другар на Каравелова. Че живеящ и проповядващ между народа, той е служил като непосредствено звено между емигрантът и онзи народ, когото Каравелов е напуснал още дете и за когото е живял дълги години само в блянове, знаящ много добре неговите неволи, но не знаящ силите и потребностите му.
Каравелов всякога е говорил и писал, че народа трябва да се надява сам на себе си и че само онзи народ, който сам извоюва свободата си, е достоен за нея, ще знае що да прави с нея. Една велика истина, несъобразена с действителността, с нравствените и физически сили на оногова, комуто това се е говорило, но в когото се е вярвало, че той е такъв, какъвто нам ни се ще. Немили-недрагите, които са се роили около Каравелова, като пчели около кошер, са му бръмчали все за това, което сами не са знаели, за които волно или неволно са се лъгали, и достигнали са да уверят Каравелова, жадния за такава вяра, че техните буйни желания, измами и фантазии са - истината на живота отвъд тих бял Дунав. Едничък Левски е бил в състояние да каже отвъддунавската истина, но на великият апостол са пречили за това неговата апостолска вяра и слабото познанство на ония хора, с които той е имал работа и които са експлоатирали неговата велика наивност, наивността на Христа, на извънреден човек между обикновените хора. Между митари, фарисеи и добичета. Положението на Левски отсам е било същото като положението на Каравелова отвъд Дунава, в света Ромъния, в обетованата земя за немили-недрагите. Наистина, той е виждал и слушал много неща, които са го уверявали в успеха на делото, на което е посветил живота си - но и той, като Каравелова, е имал слаба наблюдателност, още по-слаба способност да анализира и схване същински виденото и чутото. Повече поети отколкото борци, те все за виденото и чутото приказват, все от видено и чуто се вдъхновяват, но никога не проникват в него, никога не обелват ябълката, за да видят сладка или горчива е средулката й.
Но идва ден - и "цирея узрява". Идва ден - и действителността направя сметка на измамите и самоизмамите. Идва ден - и Левски се озовава на бесилката, предаден от тези, на които се е уповавал.
Идва ден - и цял рой дейци, патриоти, енергични борци (на които истинското име е нехранимайковци) заговорват с истинския си глас. И този истински глас - покача един на въже, претрошва на друг костите, откарва трети към малоазийските крепости, прогонва четвърти в пусто Влашко.
А в пусто Влашко е другаря на обесеният апостол, бил нему подкрепа, както и той на него. Прогонените донасят Каравелову вест след вест, една от друга по-ясни, по-резко видящи налице отвъддунавската истина.
А тя е: Народа там не е такъв, какъвто го мислим, какъвто си го представяме ние тук. Когато неговите представители, неговата интелигенция е лишена от нравствена и физическа мощ - какво остава за масата, за стадото? Съмнението спохождало не веднъж Каравелова, вбива сега безжалостно нож в сърцето му. Ето ви един интимен свидетел за раната от това съмнение, която с думи, с "дано" не се лекува:
Ти ми казваш, зимбил цвете,
Че не можеш да блестиш,
Че студове, че ветрове
Ти не дават да цъфтиш.Успокой се, мой зимбилко,
Ти ще видиш ясен ден,
А ази ще да завена
Още крехък и зелен.>Мене гонят ветровете
С свойта страшна мокрота
И хората с свойта глупост
И с своята простота.А най-много ме преследва
Мойта собствена душа,
Защото ми препятствува
С "дано" да се утеша.
Каравелов се сепва. Но мълчи. Той мълком преглъща горчивия хап. И пак продължава да пее старата песен, все на онзи познат глас. Пее - до едно време. До когато неговите вчерашни и днешни адютанти почват пак да говорят за народно въстание, за "узрял цирей", за дошло време. Но сега той зема думата, но ни проповед, ни "дано" се чуе из устата му. Каравелов е имал рядко между хората благородство, да се отрече - от своите учения, от своите измами. За да се изпълни още веднаж истината: извънредните хора носят трагедията на човешкия живот.
И довчерашния водач остава сам - довчерашните му другари-братя подемат хорото на своя глава: да го изиграят на главата на народа.
А останалия сам възвива колата и тръгва да носи тор на народната нива, да подготвя почвата за сеитби и жътви на бъдещето, което поне в това е сигурен, - няма да измами своите работници.
А не се мина много и той видя това, което не очакваше, видя родния си край освободен, тъй както не мечтаеше, тъй както не можеше да предвиди ни той, ни милион други. Но борба, беди и съмнения подкосиха без време живота му. Ако беше дотраял до наши дни, той би казал: сега дойде време да почнем борба за свобода! Че освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът.
Между хероите на миналото, Ботьов носи еднакъв кръст. И той като Славейкова и Каравелова, дава поезията си на пряка служба на обществото - наполовин на тогавашното, наполовин на въображаемото бъдеще.
Къса, но славна е неговата деятелност като борец. И ако не бе загинал тъй рано, той наверно би взел пътя на Каравелова. И той беше достатъчно благороден, за да стори това. В сравнение е цариградските деятели, емигрантите са знаели твърде малко своя народ, материала, с който са искали да градят палата на бъдещето. При очертанието на кризата у Каравелова, аз вече говорих за това, тук го поменавам пак при изтъкването на факта - че Ботьов стана без временно жертва на това незнание или недоразумение, ако щете. Фалиментът е неизбежен при фалшиво водени сметки. Недостатъчно внимание се е обръщало досега у нас на безсмъртните думи на Ботьова, на неговото изтрезвяване:"Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дни бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение."
А тия думи са цяло откровение. Но добре или не добре познавали народа си, тяхната дейност - пряка или непряка - е в служба на тоя народ. Макар и в друга посока, и те са имали същото credo като цариградчаните.
Над цариградчани и над емигранти няколко копрали по-високо се издига Ботьов като поет. Той е надраснал времето си, и само ранната му смърт побърква да го имаме в пълния разцвет на таланта му. Докато Каравелов и Славейков са се вдъхновявали изключително от служене роду си, Ботьов излиза далеч пред тях, и от служене роду си преминава пряко на служба изобщо у - рода человеческаго. Любопитното е, че тая си служба той разбира като служба само у оная част от человечеството, за която той има може би понятие, но я знае още по-малко, отколкото своя собствен народ, или въобще с унижените, оскърбените и онеправданите. Вземете, например, стихотворението му Борба и се вгледайте в неговия оригинален край
Тъй върви светът! Лъжа и робство
На тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
Ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
Царство на подлост, разврат и сълзи,
Царство на скърби - зло безконечно! -
Кипи борбата и с стъпки бързи
Вървим към своя свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"
Тоя не съвсем ясен край се свършва с една твърде ясна и енергична закана: хляб или свинец! - известната закана на безработния народ, може би много права, но съвсем криво прилепена тук, като завършък на душевната трагедия на един човек, възмутен от божиите и световни наредби. Тая неиздържаност на Борба, инак едно от най-енергичните стихотворения на Ботьова, е в зависимост от общата неиздържаност на Ботьовата мисъл, тъй като изворът й е чувството, поетическото настроение, а не логиката, разума. Такива неиздържаности на мисълта са нещо обикновено у поети, у които въображението предваря умът. Но даденото Ботьово стихотворение, освен това е писано на два пъти, види се под две различни настроения, та затова може би, началото води към изток, а краят своеволни се отбива на юг.
Анархизма е квасът на повечето стихове на Ботьова, както и на прозата му. Това го резко отличава от неговите съвременници. Обаче на тоя анархизъм изворът не е разума, а чувството, а пък за другаруването на такъв анархизъм с патриотизма няма особена пречка. И ние виждаме ясно как живеят задружно в тая душа неща иначе диаметрално противоположни: Борба, Молитва, На Гергьовден - и На прощаване, Жив е той и пр.
Откъм мисъл поезията, както и публицистиката (в стихове или проза) на Ботьова, макара да е изпреварила времето си, не представлява особен интерес, нито в бозна как оригинална. Но поезията в тия стихове ги спасява от участта на тенденциозните стихове, за които няма свръхсрочна служба и които доживяват най-много до инвалидна пенсия. Колкото Борба, Жив е той, жив е и да не са издържани, все пак техния патос, общото впечатление от тях ще ги поддържа и кредитира чак в далечно бъдеще. - Малко е поетическото наследство от Ботьова, но голямото наследство от другите не може да се мери с него. И както казва Нитче: малкото е отличително качество на най-доброто. Не Ботьовите идеи - които могат да правят особено впечатление само на гимназисти и български социалисти - а поетическото облекло на тия идеи е, което е увличало нас, сегашните, които при все това не сме гледали на Ботьова като на идеал, а като на един синур, който трябва да се премине... и който в много неща е заминат, преживян. Но нищо преживяно ние няма да пазим тъй мило в душата си, както спомена за вдъхновения певец на Жив е той, жив е и на оная душевна трагедия на безпокойните изгнаници, добила такъв мощен израз в Майце си.
От поетите на миналото, Ботьов е най- свиден нам, че той стои най-близко до нашата душа. Живот и поезия у него са едно. За мнозина и едното, и другото е може би безумно. Но има ли по-дивно безумие от един живот-поезия? Ни една песен не е написана от Ботьова, която не е дело, която не е преживяна и обгорена от огъня на неговата съвест. Твърде силен е тоз огън, а поета твърде млад. И тъй става той нейна жертва, преди да свари да се уталожи. А иска ми се някак да кажа, че е може би по-добре - дето стана тъй, че той млад загина, тъкмо както сам не един път си е пожелавал. А веднаж с вещ поглед и предвидел... че, кой знае, другарите на Ботьова, закърмени със същите идеи и живели подобен нему живот, доживяха до лош край - едни побесняха, други избутляха недозрели. А той, който умря в бой за свобода, живял в непримирим бой със себе си, живее в нашето съзнание като най-вдъхновения певец от миналите дни. Упоменах вече какви са неговите идеи и че те не дават значение на поезията му. В тази поезия е разказана трагедията на младия безпокоен дух на певеца. Пусто и глупаво е наоколо му, нищо не дава отзив на глас искрен, благороден, и гневът на възмущението го обзема тъй, че погледа му мята искри дори и върху неговия собствен брат. В подобно едно положение и настроение П.Р. Славейков написва <Не пей ми се, меланхолично тих протест, а Ботьов своята песен В механата, най-ядовития изблик на възмущение какъвто досега има в нашата поезия. Изобщо Ботьов би могъл да се назове поет на възмущението. В това е главният елемент на неговия характер. И като всякой млад, той често се възмущава от неща, които заслужават най-много една усмивка. И това подбива цената на човека у поета. Но на младото вино не бе оставено време да поправи грешката на своята младост, да се уталожи, и то се разля преди да прекипи. А преди да стане това, неговия поглед на проницател биде открит и той прогледна и видя своята смърт и живот след смъртта. Само пророчеството, което съдържа Жив е той, жив е, възвисява поезията на тая Ботьова песен, която и без това е едва ли не най-хубавата песен на поета, пълна с дивни картини из нашия живот и природа, на които Балкана пее своята "хайдушка песен" и в която има стихове буйни и великолепни.
Когато бе дума за Славейкова, аз приведох доста примери, за да покажа връзката му като поет - главно като поет - с действителността. Тъкмо обратното сторих при Каравелова - почти не упоменах нищо за характера на книжовните му дела, а се спрях главно на кризата му като пряк обществен деятел. И най-сетне за Ботьова направих същото като за Славейкова - говорих главно за поетическите му творения. Да разглеждам и тримата еднакво, моята реч би била мудна и еднообразна, а и време няма за това. Каравеловите творения и тяхната връзка с действителността, освен това, са познати на всички ни, тъй че аз намерих за по-целесъобразно да оставя тях настрана, а да говоря за душевната му криза; нейното изяснение ни помага да разберем и да си представим по-ясно кризата у Ботьова, както въобще душевните кризи у хероите на нашето минало.
Моето изложение на нещата бе тъй пряко и ясно, че вие и сами може да сте си направили от тях извода. Поне в едно, надявам се, между ни няма да има несъгласие: че, взето общо, в главните основни черти, между творенията на нашите минали поети и живота в ония дни има пълна хармония. Такава хармония има донейде и между самите поети и обществото, но до едно време - докато те са вървели наедно с тълпата и са имали еднакви интереси с нея.
Преди половин век ние бехме една просташка маса, която няколко "луди глави" едвам убедиха да се нарича българин. Подвига на тия "луди глави" бе да открият българина и да го удържат такъв, като му вкарат в душата, почти насила, луч от националното съзнание. И поведоха те тоя новооткрит българин подире си, с наивна вяра, че той е дорасъл дотам, докъдето сами те се смятат дорасли. И наистина тоя народ твърде бързо дорасте и узря за решаване известни задачи от своето битие. Реши, например, Църковния въпрос, своята духовна независимост, и реши я тъй, че от нейното решение водителите на този народ го помислиха достатъчно узрял, за да го поведат и на по-други борби. Първата у тях - установяване на църква не по историческите традиции, а в духа на новото време, като установят в нея един вид втора държава в турската държава, държава на строго демократични основи. Дружно вървели напред, водачи и водени се спряха ту на кръстопът. Тук стана тяхното истинско запознанство - първа свада и първа раздяла, не само между народ и водители, а и между самите водители. Вярвам, че ви е известна историята с двете статии, знаменити на времето, Една стъпка напред и Двете касти и власти, два усамотени оазиса в пустинята на духовния живот на нашето минало. То са въззиви към разума, първи опити за откриване смисъла на борбата, която се води, програма как да се води. И тази борба изхвърли на пясъка двамата най-предни водители, като им даде с това да разберат, че далеч още не е онова време, което може да ги разбере и че, доде дойде това време, те ще сторят по-добре - да идат обратно между народа, да г поучат още на азбуки, да му издават читанки и календарчета. Тъкмо същото виждаме ний да си изпащат Каравелов и Ботьов, най-жестоко Ботьова, че нему самоизмамата изкопа гроб. Ако той не бе загинал, и него щехме да видим скоро, като Славейкова и Каравелова, да извие назад, да отиде да продава буквари и календарчета... Само когато са се нагърбвали с решение на задачи, които са били по разума и силата на народа, само когато са вземали сбогом от своя идеал - само тогава те са бивали в хармония с народа си и са имали успех в предприеманите на тая база борби. Щастието да се бориш за свой идеал, е било нещастие за нашите бащи. Народ от вдобичени хора не е войска за борба в име на какъвто щете идеал. Тоя народ е мъртва маса, нещо подобно на труповете в знаменитата картина на Джьото: Франциск Асизки допира пръст до тях - и те оживяват и почват да говорят: и умират пак, щом светеца си дръпне пръстта от тях.
Но в живота на нашия народ неочаквано, и независимо от волята на водители и водими, дойде великото събитие - Освободителната война, - което обърна всичко наопъки. И даде начало на нови начала. Тя отвори вратата на бъдещето, като завърши предисторическата епоха на нашия живот, а с нея заедно отряза първия порезаник от нашата поезия. Какво е това, що ни остави миналото като наследство? Знайно е, че най-обикновено сиромахът оставя наследство борчове. Но все пак и малко имотец ни остави той. Остави ни свобода - подарена, затова и занемарена, остави ни и една "интелигенция" - за която ние се срамуваме пред комшиите. Това е интелигенция, родена на кръстопът и закърмена с отровата на безвремието - затова, отраснала, тя представлява от себе си едно нравствено джудже. Тия душевно блудкави хора на безвремието нарекох аз едно време фасулковци, тях и тям подобните измежду нас. Те са пречките, разхвърлени по нашия път, и нашата молба към бога е - по-скоро да си ги прибере. Защото те пречат на вървежа към изпълнение нашия дълг - извоюване човека в българина.