Имам една пушка трепач, на приклада и пише: Дончо. 50. Анастас, Дико, Ивайло, Йордан. Много си я обичам. Някои твърдят, че и добра работа ми вършела. Все едно - всичко е в надписа на приклада. Той означава, че когато съм закръглил петдесетгодишна възраст, моите най-близки другари и колеги са ми купили тази пушка и са отбелязали на приклада случая. Фамилните им имена са Стоянов, Фучеджиев, Петров и Радичков.

Тази традиция тръгна преди двадесетина години, когато Ивайло Петров пръв навърши петдесет. Тогава на него му купихме пушка и дадохме да издълбаят имената ни на приклада. После беше Дико и тъй нататък - до мен. Аз съм най-младият от тази група, макар да съм шефът.

С тези мъже сме изминали стотици хиляди километри и сме изприказвали томове лакърдии. Понякога отварям дневника си, разгръщам го напосоки и потъвам в магическо интересно четиво. Или направо почвам да се смея. Жена ми вече е свикнала и вероятно знае, че не съм идиот. Но когато например с Данчо Радичков говорим по телефона, тя започва да се смее. Твърди, че сме приличали на влюбени гимназистки, които до разсъмване могат да си шушукат за приключенията. Дори да е така, зад лакърдиите и серсемските истории в повечето случаи се таят неща, които няма да откриете и в най-тежките, най-претенциозни политически доклади.

Ето едно такова нещо - онзи ден попаднах в дневника на него.

Урежда се голям лов в Русенско. Седмици наред се говори за него. Цялата тайфа за няколко дни - направо малко царско сафари. Последната нощ преди да тръгнем, не спах нито секунда.
Не бях на този лов. Не ме взеха. В последния момент Тодор Живков погледнал имената и очевидно не е изгарял от желание да бъда в компанията му.

Много пъти в живота съм си повтарял едни стихчета, запаметени завинаги от най-ранно детство:

Шаро, ти се връщай,
дириш си белята.
Само хора ходят
горе в планината.

Е, не съм гимназистка, слава Богу. Излязох сам по къра из Шоплука. Вървях, докато се скапя от умора, и ето че забравих за Русе. А вечерта, като седнахме на масата с други приятели, ми дойде наум, че може да се намери и нещо достойно в моя случай. Големи яйца, ако събирам гилзите в краката на Първия. Да трепят, ако щат, и динозаври. Аз съм си аз. И се обичам точно такъв, какъвто съм. В смисъл не мога да се намразя заради някой друг. Ей такива едни философии ми се въртяха в главата до понеделник сутринта, когато си чух името откъм улицата, много силно. Излязох на балкона и видях до една черна лъскава волга Данчо Радичков. Беше в официален костюм. До него - съпругата му Сузи.

Моят приятел държеше в ръце голяма табла, върху която нещо беше завито с бяла кърпа. Гледах го от четвъртия етаж долу, а ми се стори, че стърчи. Така се очертаваше - като на огромни кокили.
- Здравей!
- Здрасти - рекох.
- Може ли да се качим за малко?
- Качвайте се, де.
Завитото в кърпата беше фазан. Оскубан, почистен - като за изложба.
Съвсем други неща си говорихме. За Русе и за царския лов изобщо не стана дума. Смяхме се. Черпихме се. И... така. Аз нищо не попитах. И Данчо нищо не ми каза. Интересно - с този човек винаги можем да си говорим за каквото и да било. А понякога просто да си помълчим заедно. Вероятно това за нас е полезно, защото думите ни трябват. Да си вадим хляба с тях. И да запълваме ужасните пропасти, които тъй наречените най-разумни същества на планетата страстно измислят за самите себе си.

Та като разгръщах онзи ден дневника си, попаднах на рисунка, в която Данчо съм го източил нагоре - главата му наравно с четвъртия етаж. Така съм отбелязал усещането, че това момче стърчи.

Понякога отварям книгите му - те до една са на библиотеката ми, още от "Свирепо настроение". Зачитам се.

Спомням си миналото и размишлявам за него. И за днес размишлявам. За поведението ни в непредсказуемите повратности на времената.

И за да не се обърквам, да не се ядосвам напразно, обръщам се навътре към собствената си душа. Там е спокойно. Приятелите ми са по местата си - до един. И Данчо Радичков пак си стърчи.