Винаги съм имал чувството, че Данчо Радичков е без възраст, по -точно не е от този свят, а пренесен от някоя от онези непознати планети, в които миналото и бъдещето живеят заедно, по комшийски, а времето е трупало безкрайно мъдрост, познание и някаква странна тъга, стоплена и озарена от човешка доброта. Навремето, преди десетина години, правих портрет на Данчо. Не знам какво съм "хванал" от него, но усещах, че дистанцията от няколко метра, която ни делеше, докато рисувах, не е празно пространство, а хилядолетия, в които човешката духовност се е формирала, откривала е флората и фауната, Бога и Дявола, доброто и злото, видимото и невидимото и заедно със словото за обикаляли Вселената и Калиманци, надничали са в езически обичаи и легенди, в притчи и митове, в сврачи гнезда и леговища на хищници, посрещали са началото и са изпратили края на света в един Ноев сандък.

А словото, пуснато на свобода, палаво, непослушно и игриво, се закача със своя автор, обикаля около него, подскача ту на единия, ту на другия крак и като че ли между другото изтърве някоя мъдрост, над която духовното човечество се е трудило милиарди години. Думите бързат една през друга, блъскат се за по-почетно място в душата на своя стопанин, той ту ги хока, ту ги вика и кътка или завръща от забранените места, докато ги изпусне в някоя жабешка история или ги нареди клекнали, притихнали, смълчани и изпълнени с илюзии до мамещото мюре на демокрацията.

Търсейки в портрета това, което винаги ни убягва, или много рядко постигаме, наблюдавах седналата, смалена и леко прегърбена фигура на Данчо - самотна и като че ли загубена в някаква своя вселена, разделена между мрака и светлината, в която проблясваха като светкавици странни сияния, омайно биле, тревясяла памет, верблюди, щъкащи хора и загубени съвести , поверия, мистика, неясност... и едно скитащо се между звездите скиорче, изпреварило всички с буковите си самоделни ски.

Не знам скиорчето днес на колко хилядолетия е , но обикновените хора знаят, че на днешния ден се води появяването на неговия родител.