След всяка среща с Радичков се питам дали той наистина съществува. И не мога да намеря нито едно доказателство, че сред балканските бурени, между два ограбени апартамента живее някакъв старец с дълга бяла брада, който си говори с птиците и държи думите, дето отварят света. Без той да усети, съм отскубвал косъм от дългата му бяла брада, намотавал съм го около тялото си като пашкул, но съм излизал от него като пеперуда, неспособна да пренесе на крилете си нито едно доказателство. Опитвал съм се да открадна и от времето му, издебвал съм случаи, когато Радичков не е в къщи и съм го тарашил, както и литературен критик не го е тарашил. Всъщност Радичков никога не е криел времето си, то ме е посрещало още на вратата като белобрадото му ловджийско куче, подскачало е радостно около мен и аз съм подскачал още по-радостно около него, играли сме си до пълна забрава, вдигайки около себе си топлия прах на детството, но когато е идвал моментът да си намотая малко от Радичковото време, никога не съм могъл да намеря началото или края му. По тази причина съм отнасял само въпроса - от миналото ли идва Радичков или от бъдещето. А това, че сега употребявам думите, с които пише и Радичков, е потвърждение, че това не са негови думи.

Не, няма доказателство, че има Радичков.
Радичков е доказателство, че има Бог.