Из тоя друм съмненията бродят,
изгубен син, не тръгвай в тоя друм!
Там горестни затмения те водят,
из тоя друм съмненията бродят,
съмненията давят твоят ум!
Ти губиш невъзвратно светла памет,
обричаш се на бедствия самин,
там признаци застинали те мамят,
из тоя друм ти губиш светла памет,
из тоя друм не тръгвай, беден син!
АЗ не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи,
тръгнах - и ето, че цял свят пред мене е,
цял свят пред мене шуми.
Счуват се смътни въздишки сподавени,
тътне бездомната нощ,
молят безпътни жени, изоставени
в пропасти мрачни без вожд.
Буря се носи над град и селения,
буря прегради ломи.
Аз не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи.
ТРЕПТИ умората на сънний град,
и утрото, надежда и спасение,
разгъва своята лазурна дреха.
Животът се пробужда вечномлад,
в душите на бездомни и смирени
с лъчите на желаната утеха.
Аз виждам брат у всеки непознат,
и сред тълпата, що гърми край мене,
мечтите неродени се възеха.
Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.
ТРЕПЕТНИ зори обаждат
ден в разтленний град,
сънните тълпи възраждат
сънния площад.
И сред трясък и тревога
техний брой расте,
те са много - толкоз много
где отиват те?
НА ЖИВОТА безспирний грохот
ги поглъща и бързо мени,
те са жертви на вечния поход
към далечни незнайни страни.
Възродения ден ги събужда,
разбушувал просторно море,
на което е името нужда
и в което позорно се мре.
Неотстъпна тъма ги обсажда,
те са роби на демони зли,
на душата им светлата жажда
знойна пладня не ще утоли.
И когато след дневна тревога
в тъмни сенки нощта ги сплете,
неизгледни редици, тъй много
где ще идат безпомощни те?
НА страшен съд
вървят
тълпи,
не спи,
кипи
градът.
По вечен път
гъмжат,
сами,
тъми,
гърми
градът.
и нийде кът
да спрат
за миг,
велик,
безлик
градът.
И ВСЕКИ тленен ден, когато тъжний звън
на вечерния час тревожно се обади
и призове далек от фабричните сгради
работния народ за отдих и за сън,
разгаря се навред по ширните площади,
де слънцето разля пламтещият огън,
животът на страстта и бурните наслади,
събуждал векове движението вън.
Аз спирам изнурен, сред някой стихнал кът,
помръкналия ден самотен да изпратя,
и виждам, вече бди по своя вечен път
спокойната луна.
- Спокойна позлатява
страдалческия лик на кипналата плът.
- О призраци в нощта, бездомни мои братя!
Да позова? - Ти нямаш име,
ти, светла и безсънна скръб!
Към тебе водят ли, кажи ми,
просторите неутешими
и лунният чугунен сърп?
И тия рътлини, заболи
в мъглите ледени чела,
и тия равнини, где голи
треперят белите тополи,
и зъзнат немилите села -
към тях ли моя друм извива
и с тях ли, в заника, сама
душата ми за миг се слива
и безпокойна се опива
от нова радост: у дома!
ЕТО старите стрехи надвесени,
гдето родната песен трепти,
и водите тревожно понесени
под шумът на вихрушките есенни,
сред които пристигаш и ти.
Где са дните - о, дни непробудени! -
где са простите чисти сърца?
От прозорците гледат учудени
- изумени, сломени, отрудени -
полинелите в нужди лица.
И пред тия стени, в запуснение
гдето плаче безсънна тъма,
навестен от печални видения,
след безплодни молитви и бдения,
ти ли спираш най-сетне дома?
БАЩИНАТА къща, и все същия
друм извива за дома,
сухата поза прегръща я
и приспива все тъй сам-сама.
Огън вътре са отдавна стъкнали
и те чакат може би сега;
прозорчета, очи помръкнали,
дебнат - откога?
Всички тайни тръпнат неразказани
в будното сърце,
и сред мрака вече са изрязани
две протегнати ръце.
ТИ - хляб и сол, ти - хляб и сол и вино
за родната земя,
с това сърце, и чисто, и невинно,
към тебе се стремя.
Минаха дни, минаха дни-години
в чужбина без следа,
и глас дочух: към роден дом води ме,
вечерница-звезда!
И тръгнах пак, и в път съм пак отколе
с измамите самин,
но в път ме стигна черната неволя
и ето - блуден син -
към - тебе са ръцете ми прострени
и кръв по тях личи,
и в извори от сълзи изгорени
са моите очи.
О, погледни! - ти би видял тогава,
сред сънния покой,
че моли сам, за прошка и забрава,
синът ти, татко мой!
НАПУСТО ще питаш: тъмнее пред мене.
- А думите, мрежа за волния дух,
сред улици шумни отвени! -
аз тях не дочух.
Аз тях не дочух, и под чуждата стряха,
цветята на вечния грях
за мене печална утеха те бяха:
аз тях не видях.
Аз тях не видях, и сред грохота вечен
на сивия каменен град
напусто се взирах, за всички далечен,
не срещнах там брат.
Не срещнах там брат, и щом бавно затрака
дъждът по вратите в нощта,
аз тръгнах отново да диря сред мрака
Родина в света.
И ЕТО ме изпълнен пак с любов,
и ето ме, Родино, пак готов
чело да сложа в твоето подножие,
да те посрещна като спомен скъп
и да приема твойта свята скръб
като награда, като милост божия.
Та в оня час, когато пак на път
неверна мисъл ще гнети духът
и ще нашепва тъмни предсказания,
утеха да ми бъде по света,
като светилник грейнал сред нощта,
Родино моя, твоето страдание.