СЪМНА в сънните градини,
всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса.
Сребърни лъчи долавят
на живота песента
и смирено благославят,
благославят вечността.
Събуди се, дух замрежен
среди рой самолъжи,
за блена си - чист и нежен,
чист и нежен разкажи.
1910
СВЕТЛО УТРО, ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
НЕБЕТО е безумно синьо,
полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.
Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини.
А щом блянът на дух унесен
безбрежна есен осени,
тя ще издъхне като песен
над разлюлените вълни.
ТИХИЯТ пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
1918
НА ТРАКИЯ сред звучните нивя,
безбрежни, златокласи,
душата безметежна се унася
и аз вървя.
И аз вървя, милуван от вълните
на плодни равнини.
Сред родните поля звъни
утехата на дни честити.
ВЪРВЯ смирен, вървя самин,
в душата лъха утрин свежа,
и там просторът странносин
разстила свойта светла мрежа.
Избиват огнени следи
в страна мечтана, непозната,
и хороводи от звезди
бележат път в далечината.
Вървя, а таен глас трепти:
- Какви цветя, какви съзвучия,
какви несбъднати мечти
в незнайна песен ще заключиш?
1918
ЗНАМ сърдечен свиден кът.
Сред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли,
и лъчи-стрели трептят
Там в забрава рой пчели
своя сватбен танц въртят.
Боже, в тоя цветен път
мойта вяра окрили.
1920
НА ЗАНИК догарят
с лъчите последни
и задух, и зной.
Трептят и отмарят
поля неизгледни
в безлюден покой.
И златните ниви
люлеят назрели
без бряг класове.
Звънят трепетливи
безоблачни трели
и някой зове
сред ръж изкласила,
на отдих и песни
работен народ.
А месец разстила
покрови небесни
от синия свод.
ТИХАТА бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
ПОГЛЕДНИ, как в почуда
никнат злачни моря,
и трептят пеперуди:
твойта жътва узря.
С твойте сълзи лъчисти
гасне вихрена скръб,
и сред багри златисти
трепва сребърен сърп.