Ти събуждаш възсиял
на земята всяко зрънце -
моя радост и печал,
Слънце, Слънце!
В твоите лучи звънятI
струните на древни лири.
Ти оставяш в своя път
светли дири.
Плодоносните треви
твоите напеви чакат,
не самин ли ти разви
всяка гънчица на мака?
Не самин ли ти простря
свойта трепетна десница?
И отправи зад моря
всяка птица?
Събуди и в моя дух
на мечтите всяко зрънце,
мое зрение и слух,
Слънце, Слънце!
НА СВЕТЛОТО утро разсветният звън
и първите звуци на сребърно пение
събуждат у мене заветния сън
по страннобезумни томения.
И аз съм безбрежният вихър, замрял
пред вечните тайни, в стихийна тържественост,
разпръснал лучите на светла печал
сред росната пролет на горската девственост.
И шъпна: "Животът и ранната смърт
се раждат, безсмъртна, в душата ти пламенна -
стопли ме със твойта безчувственост каменна -
бъди милосърдна към мене, о твърд!
Бъди ми спасение, спасителна твърд -
и влей ми живота на всяко растение.
Аз ида от край на похита и смърт,
де всяка надежда ридай в запустение.
Аз ида от тъмна страна, но трепти
в сърце ми възторгът на вечната младост и
утеха изгрява над мойте мечти:
аз тих съм - и чист съм за твоите радости!
На светлото утро свадебният звън
се губи в безкрая на сънните крясъци
и куди от мене лечебния сън,
събуден от първите слънчеви блясъци.
ВЕЧЕР нежна ороси ли с
бисер твоите коси?
Амарилис, Амарилис,
светъл спомен възкреси!
Сред задрямалите тайни -
(син на горестни земи) -
аз долавям безпрестайний
дъжд на мрачните тъми.
Седмострунната им лира
глухо стене сред нощта,
моето сърце замира
в тихий ромон на скръбта.
Вечер нежна озари ли с
химни цветни брегове?
Амарилис, Амарилис,
бледна смърт ли ни зове?
НАПРАЗНО ваший дух лети
печални спомен да гони,
брезите свеждат бели клони,
и пролетния дъжд шепти
за упояващите жътви
сред възродените поля.
Упокоение разля
над морни сипеи сънят ви.
И вий разцъфвате едвам
с лъчите на лъчиста пролет,
и ето! - погледи ви молят:
стъпете в тоя чуден храм,
душата ми за вас изгражда
дворци от пролетни мечти,
там моята любов трепти
и свойта радост ви обажда:
о, приласкайте в тихий здрач
плачът на сиротната птица,
ценете нежната трошица,
която рони тя за вас!
В небесата къдрав плам
разпилява бледни рози,
в свойте приказни чертози,
Слънце, ти заспиваш там!
Ний, чеда на тъмен жребий,
гоним волния ти път,
и в затмението тебе
нашите молби следят.
Над задрямали води
ти разплиташ къдри златни,
и сред ниви необхватни
пламват твоите следи.
Висините отгадават
неразбрания ни вик,
вихрени крила разсяват
сенките на твоя лик.
Твоят блясък ни гори,
твойта власт ни упоява,
химн в душите ни запява
по бленувани зори.