РИТУАЛНИЯТ БЛИЗНАЧЕН ОГЪН НА ПЛЕМЕННОТО ОЧИСТЕНИЕ

В Художествения митологос на Анчо Калоянов "Див огън" диша като че ли трагосът на българския свят в екстремните, смъртоносни, но животворящи години между Ньойския договор от 1919 г. и деветоюнските събития. Години, в които българския човек едновременно обитава /като в някакъв унес/ живота и смъртта, отсамното и отвъдното. Затова в този модерен архитекст /модерен, защото визира съзнанието на колективитета в новите, антипатриархални междувоенни времена, и архаичен, защото въплъщава дълбинните пластове на вековната общностна памет/ гайдата пищи като "заклано яре", слънцето е като "жълтък в размътено яйце". Защото "хора един срещу други са се изправили" и вместо да дойде краят на войната, "дойде краят на света".

А"трагос", според притчовите внушения на повествованието, значи клане, бесилка, разстрел, разпятие на кръста. Значи безмерно и велико страдание. Такава, екзистенциално трагична е родовата българска съдба. Безизходно трагична за човека, перманентно намиращ се по ръба между войната и мира, между ужаса и благодатта, между краха и надеждата. Тя е съдба, изпълнена с тъмни метафори и присъди.

В тази връзка ключов за смислите на романовото повествование е лапидарният предислов на Анчо Калоянов. Войната и мирът на победените текстът обговаря чрез митотворящите езици на един голям писател - Йордан Йовков, на един неизвестен художник и един учител: "Следвах истината за едно безпътно и страшно време, затова и споменавах многократно смъртта. Противопоставих и любовта, земна и силна, с каквато са се обичали мъжете и жените от едно обикновено село в Източния Балкан.

Екзистенциалните измерения в този модерен родов епос присъстват чрез фундаменталните битийни антиномии - живот и смърт, любов и безлюбие, мрак и светлина, личност и общност. Сред полуанонимността на героите се открояват като основни персонажи Животът, Смъртта, Историята, Любовта, Страданието... Онези върхови митологеми, които чертаят мистичните знаци на една родова сага.

А "Див огън" е сага само за мъртъвците и потомците на изконно българското село Ченге /дн. Аспарухово. Варненско/, а за целия български свят, оглеждащ се в мрачно-светлото реално-митологичното простронство на древното селище.

Профанното лице на историята отрежда "равни места за паради, хълмове и могили за паметници, трапове за гробове и вятър, който носи прах от незнайни земи, за да посипе с него милистиво всичко със забрава..." Това е телеологичната безпаметна, низова, десакрализираща история. Тя е за редниците, на които се внушава представата, че "историята е редуване на заповеди с преброяване на мъртъвци". Но историята има и друго лице - това на сакралността по пътя към Доброто, Милостта, Любовта. Тя е интимно преживяната, изстрадана, сакрална история. Тя не копае гробове, а съгражда свещени некрополи и изписва със "златни букви" героическите персоналии. Също така тя разказва, епически мъдро, че историята е и вместилище на вечните, неизменните истини; че е сакрална памет. Че нейни герои са не Каин и Авел, а Братолюбецът, Серафимът, Страдащият и Обичащият човек.

Именно тук, на междината между профанните ниши на историчното и сакралните висини на историософското се явява образът на Писателя Йовков, който "обичаше миналото именно защото живите нямат власт над него". Йовков - писателят, чието творчество напомня колело на каруца, и което изговаря сакралиите на българския дух. Мъдрецът, който погребва мъртъвците така, както се полага и неистово търси Спасението на човека, пречиствайки го с огньовете на Милостта и Любовта.

Нов, ритуален, възродителен Огън пали и митичната близначна двойка в романа Ено-НЕно, дългопаметните следовници на Кирил и Методий. Те са тези, които ще възвърнат чрез пречистващия огън собствената мяра за света в Ченге, и ще го изведат към праизвора, от който е отделно.

Близнаците са пратеници на Бога, те изразяват екзистенциалната действеност на човека. Те са едновременно намеса на отвъдното и профанно човешкото - материята и духа, доброто и злото. И все пак митичните Близнаци са избавителите на общността. Емблематизирайки вътрешните противоречия у човека и битката, която трябва да води, за да ги превъзмогне, те добиват значение на жертвоприношение. Близнак значи себеотрицание, загърбване на една част от себе си в името на тържеството на друга: "Затова червени ябълки им дават от малки, че като дойде беда, курбан на селото да ги правят, със смъртта да се вчепкат, да я изплашат, объркат и подгонят."

Те са бдители на Живота в селото, символизирайки вътрешната хармония, получена чрез сливането на множествено и единично. Така че в ритуално-митологичното мислене Близнаците са товарени с могъща сила. Те са част от митичния иконостас на ченгенци.