Жените в японския двор били подвластни на множество правила и ограничения. Откъснати от останалия свят, принудени да следват монотонното си ежедневие, те дори общували помежду си като си разменяли писма, а не чрез разговори.
Не правело добро впечатление, когато проявявали интерес към науките и стремеж за опознаване на света, в който живеели, както и на този отвъд хартиените им стени. Обикновено дните си прекарвали като "се взирали в пространството" в мъчително безделие, което рядко се разнообразявало от годишни фестивали или посещения в модни храмове. Така те започнали да се посвещават на занимания с музика и калиграфия, но най-вече да четат на глас или да слушат четенето на други.
Но не всички книги били разрешени. Трябвало да се придържат към сферата на баналното и лековатото четиво "за жени" (на ежедневни, битови и любовни теми), да стоят далеч от "сериозната" литература, която била само "за мъже".
Илюстрация към Генджи Моногатари от Утагава Кунисада, 19 век. Частна колекция.
Поради тази причина, отчасти за да увеличат обема от книги за четене, отчасти за да се сдобият с четива, които отговаряли на основните им грижи, придворните дами започнали да създават своя литература. За да я записват, те разработили фонетична транскрипция на езика, на който им било позволено да говорят – "канабунгаку". Този писмен език става известен като "женско писмо". Най-известните творби от този жанр са "Генджи моногатари" от Мурасаки Шикибу и "Записки под възглавката" на Сей Шонагон.
1
