Обожавам морето. За мен то представлява вълнуваща екзотика винаги
различна и никога скучна. То ми дава импулс и сила за живот. От него се вдъхновявам.
За това използвам всяка възможност за разходка по морския бряг и всеки път
изпитвам чувство, че томи говори и шепне думи, които ме въвеждат в неговите
тайни. Тайни, които малцина щастливци успяват да долавят. А аз чувствам, чесъм
една от тях.
В един студен слънчев зимен ден преди време аз се любувах на морето. То бе
необичайно тихо, синьо-зелените му вълни се разбиваха току до краката ми,
лебеди плуваха спокойно близо до брега, а в далечината се виждаха няколко
големи кораба, които все повече и повече се смаляваха. Вдигнах поглед и погледнах
небето - млечно-синьо с малки бели облаци и чайки, реещи се в кръгозора. Беше
тихо и спокойно. От мястото, където бях застанала, се виждаха "Галата"
и фарът. Всичко това образуваше великолепна картина, достойна за творчеството
на Ван Гог, Рембранд и на още много велики художници...
Усмихнах се. Не беше необходимо да си купувам техните картини, след като имах
щастието да живея до това Велико Божие творение - картина, която не е застинала,
а е във вечно движение.
"Красиво е, нали?" - попита тих нежен женски глас зад гърба ми. Сепната се обърнах, мислех, че съм сама. Зад мене стоеше красива жена със синьо-зелени очи, със снежно-бяла кожа и с черна, спускаща се до земята коса, прихваната единствено от наниз бели перли. Беше облечена в сребърнотъкана роба, украсена със сребърни пафти, обсипани със скъпоценни сапфири, отразяващи слънчевите лъчи, а сребърно кръстче красеше бялата й шия. Помислих, че е видение, но тя се усмихна и разбрах, че е истинска, като видях снежно-белите й зъби на фона на естествено развитите й устни. Трябвашеда й отговоря, като се уверих, че не е видение, бе толкова дружелюбна.
"Великолепно е!" - отвърнах. "Често ли идвате
тук?" - попитах на свой ред.
"Само когато няма хора наоколо", отвърна ми тя. - "Понякога
имам странното усещане, че морето ме вика, така се отзовавам. От тук виждам
фара на Галата, който винаги ми напомня за историятa на Галатея. Знаеш ли
я?"
"Да, и всички нейни варианти" - усмихнах се аз.
"Тогава ти си чула само вариантите, но не и самата легенда" - заключи
тя все така усмихната. "Ще ти я разкажа, защото виждам, че ти е интересно,
но нека първо седнем, защото историята е доста дълга" .
Чувствах се сякаш отдавна се познавам с тази чаровница. Седнахме на морския
бряг, на крачки от бялата пяна на вълните и безкрайния шепот ...
"Това се случило през ХV век, когато турците нападнали България. Тогава,
там на това място при сегашния фар имало неголямо село от стотина къщи. Населението
се занимавало с риболов, скотовъдство и търговия, както и традиционните занаяти
на българите по онова време... Хората тук са живеели мирно и доволно, но дошли
нашествениците, решени да превземат всичко и да оставят след себе си само
пепел. Селото било добре защитено, обградено откъм сушата със здрави високи
стени - 30 стъпки, а от към морето имало отвесни скали, по които било невъзможно
катеренето. Деветдесет дни и нощи то било в обсада - изтощителна за новодошлите
нападатели, но не и за местното население. Те можели да издържат още дълго
време, ако не бе се появил предател. Един млад мъж на име Янко се явил при
нашествениците, като поискал да говори с технияводач. Янко предложил да съдейства
за падането на селището, ноза награда да получи най-най-личната мома - Галатея.
Водачът им се съгласил. В една непрогледна, безлунна нощ, след полунощ Янко
- предателят, отворил тайната вратичка на крепостта. Така селото било превзето.
Пълководецът изпратил хората си да отвлекат Галатея, за да награди според
уговорката им Янко, но той самият останал възхитен, поразен от красотата й,
а и погледът й бил пронизващ.
Като я видял, затворил очи, за да не ослепее.
"Не случайно Янко поискал само нея, а не злато, нито скъпоценности, нито
власт", помислил си водачът на нашествениците. Той намига се влюбил в
нея. Почувствал сърцето си как ускорено бие, а кръвта му сякаш бушува като
морето ...
За да има Галатея за себе си, първо заповядал да убият предателя. Пленницата,
като разбрала какво я очаква, пребледняла, трескавомислела как да постъпи,
за да се отърве от нежелания жених, но ида спаси селото си. Бързо се съвзела
и поискала три неща от новия господар: първо - да види родителите си; второ
- да не убиват никого от сънародниците й; трето - да запази вярата си. Влюбеният
друговерец - нашественик веднага се съгласил и трите й желания били изпълнени.
Галатея била отрупана с подаръци, но не се докосналадо тях. Върнала обратно
всички скъпи подаръци, като поискала след сватбата им да бъдат пощадени всичките
й събратя, а и селотода не бъде плячкосано.
Сватбата била странна - християнка се омъжвала за друговерец, който държал
в подчинение селото. Галатея била неземно красива, облечена в златотъкана
до земята рокля, с колан от чисто злато, прихванат с пафти, обувките й също
златни, а черните й коси дълги и гъсти до самите й пети били по-лъскави от
всякога, на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче. Очите й сякаш искряли
наслънчевите лъчи ...
Тя била не само най-личната мома, но и дъщеря на най-богатите хора на селото,
а те все пак женели единственото си чедо, затова не жалели средства.
След сватбеното тържество Галатея се обърнала и заявила на съпруга си: "Ето,
аз съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели. Но аз ти признавам, че
не те обичам и няма да те обикна никога, затова само смъртта може да ме спаси".
Докато изрекла съкровените си мисли, тя се затичала към пропастта и пред смаяните
очи на съпруга си и цялото множество се хвърлила в морето.
Младоженецът бил поразен не само от красотата й, но и от бързия и силен ум,
който й помогнал да се отърве от нежелан жених.
Преди да се съвземе хукнал след нея, но верните нему хора му препречили пътя
и го спасили от гибел. Впечатлен от гордостта и смелостта на девойката, нашественикът
удържал на обещанието си. Подарил свободата и живота на хората от селото.
След няколко дни той оттеглил войските си , а селяните, благодарни за саможертвата
на най-личната мома, единодушно кръстили селото си Галатея.
Няколко години по-късно нови нашественици османлии сринали селото със земята,
като го плячкосали. По Божия воля не след дълго то възкръснало изцяло възобновено,
но със същото име. Така до ден днешен селото се казва Галата, така се казва
и целият варненски залив: А на мястото, от където се е хвърлила девицата,
сега е построен фар, за да помага на корабите и на брега със светлината си,
в непрогледна тъма и в ураганни бурни нощи. Фарът със своята светлина всяка
нощ напомня легендата за подвига на красивата девица Галатея. "
Слънцето бавно клонеше към залез, хвърляйки последните си лъчи върху морето.
Бях ужасена от разказа на изящно красивата жена, за събитията от преди векове.
"Погледни фара", каза тихо непознатата.
Вдигнах поглед към фара, който на равни интервали проблясваше както към сушата,
така и към водната шир - безкрайна за човешкото око. Същият този фар, който
никоя вечер не угасва, напомня за красотата, смелостта и за достойната смърт
на девойката Галатея.
"Някои казват, че след като се е хвърлила в морето, Галатея се е превърнала
в русалка. Истина е, че морето не изхвърлило тялото на девойката на брега.
Дали е русалка или морска нимфа, само морето знае" - довърши още по-тихо
очарователната разказвачка.
Обърнах погледа си от морето към нея, решена да я попитам "А Вие как
се казвате?" Но не видях никого до мен. Обгърнах с поглед плажа, нямаше
никого. Брегът бе пуст, а морето все така шумеше с неуморимите си вълни. Тя
бе изчезнала мистериозно, както и се бе появила.
Винаги, когато отивам на брега, си спомням този трагичен и вълнуващ разказ.
Усмихвам се неволно, чувствам соления мирис наморето и шепота на синьо-зелените
вълни, но не мога да отговоряна въпроса си: "Действителна ли бе срещата
ми с непознатата разказвачка или бе плод на моята фантазия?"