Спасение под скалите на Аладжа манастир
Шепот...
Вечност...
Нереално време...
Дърветата се раздвижиха. Полъхът разлюля тревите. Нещо се случваше, ако можем
да определим спирането на времето в гората за събитие. Листата трескаво обсъждаха
някаква новина на своя различен език, сякаш повтаряха нереалния шепот.
Започна.
За тях винаги имаше настояще, защото само те служеха на Бога истински предано.
Както трябва. Както някога. В братството им Рим папа бе различен. За него метериалното
не съществуваше. Бе извисил душата си и се бе сдобил с необикновената способност
да посещава измеренията. За него бъдещето бе разтворена книга. И той каза, че
настъпва промяна, която те трябва да спрат навреме.
Монасите обитаваха подземията в скалите под манастира. Единствено там бяха далеч
от презрения свят. Вършеха необезпокоявани работата си. Скрити от хората, в
града под скалите бяха в безопастност. Не излизаха навън. Днешната човешка алчност
щеше да ги погуби.
Вселената е устроена така - да премахва ненужното. И Земята постепенно се самоунищожава,
загубвайки тайната на доброто в живота, забравяйки духовните истини и разпилявайки
магията на любовта. Но техни пазители останаха членовете на Тайното монашеско
братство в Аладжа манастир. Те запазиха в себе си силна и искрена вяра в техния
вечен смисъл.
Рим папа казваше, че само те можели да спасят света, ако впрегнат всички духовни
сили. Но защо да го правят заради тези неблагодарници - обикновените хора?!
Може би заради самите себе си, за да сбъднат призванието си. Добре, но как да
отворят старата каменна порта, за да излязат навън? За това каза, че ще се погрижи
той. Единствено пръстенът печат може да отвори вратата, но той е безвъзвратно
изгубен в дебрите на близката до скалите гора. Тя таеше вълшебство: нещата,
попаднали в нея, просмукват магията й в себе си и по собствена воля се движат
в пространството.
"Носят се слухове, че дърветата тук говорят. Не, не може да е вярно, разбира
се! Но какъв странен е шепотът на тази гора... Я стига глупости!"
Лена се огледа - отново се намираше на кръстопът. Ама че работа! Вече близо
час се луташе сама из гората! Явно забавната й идея да се загуби, за да докаже
на приятелите си, че може да намери сама обратния път май не бе чак толкова
добра - започваше наистина да й доскучава. А няма и следа от призраци! Изобщо
не трябваше да идва! Работата е там, че не знаеше обратния път и не предполагаше,
че няма да може да се ориентира в този лабиринт от пътеки! Все пак живеем в
21 век и гората на Аладжа манастир е на километър от Варна! Добре, че страхът
й бе непознат. Но от друга страна... този вятър... май беше доста необикновен
- полюляваше само тревите, но не докосваше дърветата. А те шептяха неестествено
за в крайградска гора. Тук сякаш и мъховете по стеблата рисуваха тайно послание
чрез причудливите си форми на езика на природата. Сякаш я гледаха..."Така
ми се струва, понеже съм сама и започвам да се плаша!" - мислеше Лена.
Но забеляза нещо измежду нагъсто разположените стволове. Мярна й се за миг и
изчезна. Бе чела някъде, че в пустините на пътниците, прекосяващи пясъците,
им се привиждат разни неща...Миражи. Да, точно така. Миражи. Заради жаждата.
Сега усети, че гърлото й пресъхва. Тежкият горещ юлски въздух я притискаше.
Но откъде да намери вода?
Реши да опита късмета си - избра произволно една от пътеките и закрачи решително.
Но увереността й намаляваше с всяка крачка, докато не дочу жужене - далечен,
приглушен шум. Продължи нататък, а звукът се усилваше. Разкри й се необичайна
гледка - хиляди рояци дребни мушици играеха свой уникален и неповторим танц.
Приличаше й на тайнствен ритуал.
Чак сега забеляза, че се намира пред огромно блато. Жабите явно бяха притихнали
заради силния пек. Впечатлиха я папурите - стояха неподвижно, въпреки че тревата
по поляната около блатото поклащаше стръкчета. "Заради особения вятър е!"
- помисли Лена.
В същия миг друго нещо привлече вниманието й - бял мрамор проблясна срещу нея.
Запъти се натам - чешма!
Никога не бе опитвала такава вода -беше толкова студена, че една глътка утоли
жаждата й. Сега оставаше да измисли план как да се прибере вкъщи. Почувства
умора и поседна сред тревите, огъващи се под невидимия ветрец. Подпря ръка на
мраморното корито, но напипа нещо твърдо и вдигайки го към очите си, установи,
че е пръстен. Можеше да се закълне, че преди малко той не беше там!
Но колко бе странен - почернял от времето, той й вдъхваше срахопочитание. Лена
усещаше, че държи в ръцете си нещо наистина велико. Бе старомоден, а върху плоската
му основа бе гравиран като в учебниците по история неразгадаем за нея знак.
Струваше й се, че пръстенът е изкован от старо желязо. Позабавлява се известно
време с тази мисъл. Честно казано, момичето имаше доста странно чувство за хумор.
Но нещо я сепна. Усети, че я наблюдават.
- Ехо! - извика тя, въпреки че не се надяваше на отговор.
- Да? Не мислех, че ще ме видиш. Напоследък имам проблеми с незабележимостта.
- Но кой сте вие? - Лена заговори учтиво внезапно изникналия безплътен силует
пред себе си.
- Хм...Интересен въпрос. Някои ме наричат Сянката. За други нямам име и съм
само монах. Но ти ми казвай Рим папа.
За момичето бе странно, че сянка й говори. Дори й казваше как да я нарича!
- Аз съм един от монасите - пазители на Града под скалите на Аладжа манастир.
Нашето братство напусна обителта и се засели отдолу, за да оцелее от посегателствата
на злото - продължи Сянката. - Малцина са онези, които са чували това.
- Но защо го казваш точно на мен?
- Защото пръстенът-печат избра теб.
В тази гора властва магия. Предметите сами избират притежателите си. А този
пръстен е много важен. Преди столетия Великият цар събра в Града най-приближените
си книжовници-монаси, за да ги предпази от връхлитащите османци. Ключът
за портата на подземния град е пръстенът-печат на царя. Същият, който държиш
в ръката си. Той бе изгубен до днес. Налага се да отвориш портала за братята,
които трябва да спасят света чрез магията на саможертвеното добро и любовта.
- Но какво има да спасяват? Така де, в света всичко е наред!
- Напоследък хората не осъзнават пагубните последици от действията си, а
те се натрупват и на планетата ни полека-лека започва да властва злото.
А Вселената е устроена така, че да премахва ненужното. Предстои ни гибел.
- Значи Земята се самоунищожава?
- Реално погледнато - да, докато не започнем да мислим и творим добро. Единствено
монасите пазят тайната на вълшебството, което върши добрини. Ала за да ги
освободиш, трябва да се изправиш срещу най-големите си страхове.
Момичето се замисли. Че от какво я бе страх? |
 |
Огледа се. Сянката бе изчезнала.
- Почакай...Но къде да намеря портала!?
"Ами да! Винаги така става! Вяра да нямаш на привидения! Явно ще трябва
да се оправям сама!"
Горският лабиринт отново й се изпречи. Реши да поеме направо - надяваше се в
тази посока да се намира манастирът, откъдето можеше лесно да се върне в града.
Жуженето отслабваше и тишината полека започваше да царува из обедно сънената
гора. "Толкова е спокойно! Времето като че ли тук не тече!" - помисли
тя. И несъзнателно бе права.
След първия завой пред себе си видя очертания на скали. Продължи напред по пътеката.
Внезапно на пътя й се изпречи огромен камък, обрасъл с мъх. В този момент слънцето
се скри зад плътен облак и настъпи потискащ мрак. "Странно съвпадение -
ще речеш, че тази скала пред мен, която не мога отникъде да заобиколя, прави
магии!" Но Лена не се плашеше никак лесно. Загледа се в грапавата сиво-зелена
повърхност, мъчейки се да измисли начин да заобиколи препятствието. Мъхът привлече
вниманието й - та той изписваше думи, които тя можеше да разчете:
"Стрък с жило"
"Навярно е тайно послание, което трябва да прочета. Но каква безсмислица!
Чела съм в книги, че когато героят разгадае посланието, камъкът се отмества
и разкрива чудни непознати градове, пълни със съкровища и странни хора!"
Загледа се в надписа.
"Я да видим - стрък...Дали да не разместя буквите...к...т...с...Не, к...р...с...Кръст!
Ами да! Успях, разгадах го! Да не повярваш, че стана като в книгите! Но откъде
да намеря кръст? Никъде не виждам такъв символ! По-добре да чета нататък - с
жило...Може би буквата "с" е към думата, но като го прочета отзад
напред пак не се получава! И...л...Оф! С...л...ж...Ура! Сложи! Какъв невероятен
късмет, че го прочетох! Още малко и ще си помисля, че съм гений. Да се чудиш
защо учителите от време на време ми пишат лоши оценки. Хм, "Кръст сложи".
Странно звучи като всичко в тази необикновена гора. Но къде да намеря кръст
и къде да го сложа?"
Момичето се загледа замислено в пръстена, който стискаше в дланта си. Беше зацапан
с горска пръст. Поразтърка го. Не може да бъде! Допреди малко неразгадаемият
знак на повърхността му се превърна в ...кръстче! Малко, изпъкнало кръстче!
"Но къде да го поставя?" Погледна към камъка и едновременно с това
ръката й се плъзна по повърхността му. Забеляза и усети нещо, гладейки повърхността
му. До надписа имаше вдлъбнатина във формата на... Доближи пръстена и той прилепна
плътно към вдлъбнатинката. Сигурна беше, че това е пътят към града на затворените
монаси. "Колко лесно беше! А Рим папа каза, че ще трябва да се изправя
пред страховете си, макар аз да нямам такива. Но защо нищо не се случва? Скалата
не помръдва! Ами ако отвътре няма никой, а аз ще се лутам цял живот из тази
гора?! Или вътре има нещо толкова ужасяващо, което наистина може да унищожи
света! Какво ли ще се случи?!"
Лена усети тръпка. Прииска й се да избяга, да се скрие...Погледът й се замъгли.
Ръката й отпусна пръстена.
"Страх ме е! Никога не бих повярвала, че ще кажа това! Ами ако не се върна
вкъщи? Никога вече? Не искам това!" Но в същия миг чу собствения си глас
да казва някъде из глъбините на нейното съзнание: Я се стегни! Това е изпитанието,
за което говореше онзи монах. Ти държиш съдбата на света в ръцете си! Единствена
можеш да отвориш портата. Ще успееш, защото трябва!"
- Аз съм по-силна от страха! - извика тя.
- Похвално! - изрече Рим папа откъм гърба й. - Портата вече може да се отвори.
Сега аз ще те изпроводя в дома ти, където ще забравиш всичко, но ще ти дам пръстена,
за да не може да се изгуби отново.
Лена кимна:
- Щом се налага...Радвам се, че успях да помогна на вас и на света!
В този момент гората изчезна и момичето се събуди в леглото си, стискайки метален
предмет.
- Я, каква е тази вехтория? Никога не съм я виждала.!
В същия миг камъкът в гората на Аладжа манастир се отмести.
Слънцето се показа иззад облака, който го беше затулил и укроти странния вятър,
разхождащ се из гората до преди малко. Лъчите огряха монасите, които мълком
закрачиха към манастира.
Аела Ивелинова Николова
Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства
"Константин Преславски" - Варна
5а клас