ЗАКРИЛА НА АВТОРСКОТО ПРАВО ВЪРХУ ЛИТЕРАТУРНИЯ ТЕКСТ

Всяко произведение на литературата, науката и изкуството, което е резултат на творческа дейност и е изразено в някаква обективна форма, е закриляно от закона като обект на авторско право. Въпреки че произведения на литературата и изкуството са се създавали през цялото съществуване на човешкото общество, авторското право като съвкупност от правни норми възниква и се оформя едва през последните няколко столетия. То съвпада по време с появата на печатарската техника, която за първи път създава възможност за възпроизвеждане на литературни произведения по механичен път и тяхното тиражиране, а не чрез преписване на ръка. Това довежда до възникване на нова група занаятчии и търговци - печатари и книжари, които са заинтересовани да ползват изключителните права върху отпечатаните книги. В края на ХVII век това е могло да става само чрез документ за привилегия, издаван от съответния монарх. Системата постепенно се институционализира и така се стига до първия закон за авторското право в света - т. нар. Закон на кралица Анна, през 1709 г. в Англия. Прототипът на съвременните авторскоправни закони се появява обаче почти 100 години по-късно, във Франция. След Великата Френска революция, през 1791 и 1793 г. Великото Френско национално събрание гласува два закона, даващи право на автора да упражнява изключителните права върху произведенията си през целия си живот и до 5 години след смъртта му - на неговите наследници.

Така се оформят двете различни законодателни системи - англоамериканската, според която авторското право се разглежда като обикновена материална собственост, и континентална, която признава и моралния елемент - връзката между творбата и личността на автора. В България първите авторскоправни норми са залегнали в ТЗ от 1897 г., а по-късно - в Закона за авторското право от 1921 год. До приемането на новия ЗАПСП действаше ЗАП от 1951 г. Този закон беше силно повлиян от съветското законодателство, въпреки че България още през 1921 г. е ратифицирала Бернската конвенция за закрила на авторските права върху литературните и художествените произведения от 1886 г., към която СССР не е бил присъединен. Това стори Руската федерация едва през 1995 г. Любопитно е, че и САЩ твърде късно - през 1989 г. са подписали тази конвенция. Развитието на технологиите наложи да бъде предвидена законодателна защита и на авторските права върху компютърните програми. Повечето правни системи ги разглеждат като разновидност на литературните произведения, но такова схващане поражда доста спорове. Нашият закон е отделил особено място на този специфичен творчески продукт. Кръгът на защитените обекти на авторско право е очертан в чл. 3 от ЗАПСП като произведения на литературата, науката и изкуството. Това изброяване обаче е условно и съвсем неизчерпателно. Прави впечатление, че законът не поставя изискването за оригиналност и новост на производството, нито за неговите художествени достойнства. За да бъде то обект за защита по закон, е достатъчно да е създадено в резултат на положено интелектуално усилие. Иначе казано, на еднаква законадателна защита се радва всяка творба, без значение дали е гениална или бездарна. Авторското право възниква автоматично в момента, в който произведението бъде създадено, т.е. обективирано по начин да може да се възприеме от други лица. То може да бъде облечено в материална форма - книга, картина, но може да бъде и устно изразено. Една лекция или реч, дори и да не са били написани предварително, се обективират външно чрез самото им произнасяне. Но за да се счита едно произведение за създадено, трябва неговото изпълнение да е станало пред други хора. Тогава по-късното му възпроизвеждане и разпространение може да става само със съгласието на автора. По това се отличава литературният текст, изразен в устна форма, от литературната идея или концепция, които, макар и написани, не представляват обект на защита от авторското право. Това е така, защото една и съща идея може да бъде развита и осъществена по различен начин, като всеки автор влага свой собствен подход и стил. Подобни въпроси се поставят в практиката на медиите по отношение на новините, съобщенията за станали събития, фактите. Те са изрично изключени от авторско-правна защита. Друг е въпросът с коментара или репортажа, в които всеки журналист може свободно да интерпретира вече известни факти, събития, информации. Интересни въпроси повдига и правото на авторство върху заглавието. В чуждестранната авторскоправна теория този въпрос е спорен. Дълго време европейската система е приемала, че заглавието е неотделима част от самото произведение и не може да бъде обект на самостоятелна защита. Френският авторски закон от 1957 г. - в сила и днес, изрично го обявява за защитен обект, но при условие, че е оригинално. Повечето европейски законодателства - Португалия, Испания, Швейцария, не съдържат такава разпоредба. Българският закон също мълчи по този въпрос. Подразбира се обаче, че заглавието като част от произведението, трябва да бъде до известна степен обособено и да отговаря на общите условия, посочени в чл. 3, в това число - да е резултат на самостоятелна творческа дейност. Без съмнение, повечето заглавия, особено в художествената литература, отговарят на този критерий, но за много други наличието на творчество е трудно установимо. Спорът може да се окаже с голямо практическо значение, особено когато става дума за заглавие на периодично издание или негова рубрика. Ето защо, за препоръчване е при бъдещо усъвършенстване на законодателството, тези разпоредби да се доближат до търговските марки или защитата на конкуренцията, където тези въпроси са уредени по-детайлно. И в двата случая обаче налице са основания да се счита, че заглавие от един вид произведение може да се използва като заглавие на друг вид произведение. Така заглавието на един роман може да стане заглавие на филма, заснет по него.

По своя характер литературните произведения могат да бъдат оригинални, в смисъл - първични, и производни. По-дискусионни в теорията и практиката са вторите. Те представляват трансформиране на едно съществуващо произведение в ново по такъв начин, че в него да се долавят елементи от старото. Такива са преработките, или т. нар. адаптации, чията цел обикновено е да се приспособи едно произведение към други изразни средства - от роман да се направи киносценарий или пиеса, а от пиеса - либрето за опера. Понякога адаптации се правят и с учебна цел. Няма съмнение обаче, че преработки могат да се правят само със съгласието на автора на първичното произведение, респ. неговите наследници. В същото време, разпоредбата на чл. 17 забранява на наследниците да променят първоначалното произведение. Ако се разтълкува текста в светлината на общия дух на закона, трябва да се съгласим, че смисълът й е да се попречи на такива изменения, които биха представили една творба пред публика в променен вид, но под името на първоначалния автор, така че впоследствие постепенно да се забрави как е изглеждала тя в първоначалния си вид. Не е така при преработките. Става дума за създаване на ново произведение, с нов автор, а старото остава непроменено. Друга форма на трансформация, която законът е снабдил със своята защита, е преводът. За разлика от преработката, при него първоначалното произведение не се променя, а само се изразява на друг език. Това действие обаче също не може да се извършва без съгласието на автора. Свобода за преводи или преработки съществува само след погасяване на авторското право - 50 години след смъртта на автора. Между другото, може би малцина знаят, че за разлика от останалите срокове в правото, които започват да текат на следващия ден след съответното събитие, този започва да се брои от 1. I. на годината, следваща годината на смъртта на автора. На отделна защита подлежат и т. нар. съставни произведения - сборници, антологии, енциклопедии и др. При тях използваните фрагменти, някои от които може да са авторски защитени, а други - не, са подбрани и подредени от съставителя по избрана от него методология. Тази дейност без съмнение съдържа елементи на творчество, което оправдава и авторската защита.

Материята на авторското право повдига още много интересни въпроси, които не биха могли да бъдат изчерпани в рамките на това кратко изложение. За съжаление, тя е останала слабо изследвана както от доктрината, така и от съдебната практика. Самата аз съм се натъквала на малък брой такива казуси, а не са много и публикациите по тези въпроси в специализираните издания за съдебна практика. Тази констатация щеше да бъде радваща, ако означаваше, че в България правата на авторите се зачитат така стриктно, че рядко им се налага да прибягват до съдебна защита. Печалната истина обаче е друга. Повечето автори или не познават достатъчно добре правата си, или не вярват в справедливото прилагане на закона. В действителност нашето законодателство съдържа доста подробна уредба на различните способи за закрила - като се започне от гражданските искове и се стигне до наказателните санкции. Гражданскоправната защита се състои в това, че всеки носител на авторско право, както и всеки легитимен ползувател на такова право, може да предяви по отделно, или кумулативно, следните искове: иск за обезщетение за вреди от неправомерно използване на произведнието му, иск за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, както и на възпроизвеждащите устройства, иск за придобиване по тяхната себестойност на така иззетите екземпляри, както и негативите, матриците, клишетата и др., иск за неоснователно обогатяване от неправомерно изплатени авторски хонорари. Извън тези, условно наречени имуществени искове, законът е предвидил и защита на неимуществените права на автора чрез иск за установяване кой е автор на дадено произведение, иск за преустановяване на неправомерното използване в бъдеще на авторско произведение. Компетентен да разглежда всички тези искове е Окръжният съд като първа инстанция. Те не се погасяват по давност.

Предвидена е административно-правна защита на авторските права. Тя се изразява в налагане на глоби при констатирани нарушения - възпроизвеждане или разпространение с търговска цел на произведенията на литературата, науката или изкуството, включително и компютърни програми. Тези нарушения се установяват от органи, на които това е възложено от министъра на културата, а събраните глоби могат да се изразходват само за развитието на културата и за защитата на авторските права.

Наказателният кодекс до изменението през 1995 г. съдържаше само един текст, уреждащ защита на авторството, и той е за плагиатството. По чл. 173 НК то се наказва с лишаване от свобода до 2 години. Вариант на плагиатството е включването на някого чрез злоупотреба със служебно положение, като съавтор, без той да е взел участие при създаване на произведението. Без значение е дали с това деецът е целил материална облага за себе си или за другиго. Новият текст 172-а от 1995 г. предвиди наказание лишаване от свобода до 3 години и парична глоба за всеки, който записва, излъчва, предава чрез техническо средство или възпроизвежда по друг начин произведения на литературата, науката и изкуството, или т. нар. интелектуално пиратство. При повторно извършване наказанието е до 5 години лишаване от свобода.

Нуждата от разгласа на всички тези немалко възможности, които законите предвиждат в защита на интелектуалния труд, е очевидна.

Ето защо се надявам, че макар и накратко, съм допринесла те да бъдат популяризирани, за да приближим онзи ден, когато ще се гордеем не само с високите творчески възможности на нацията си, но и с една ефикасна и безотказна, безкомпромисна защита на твореца.